Читать «Къде си сега?» онлайн - страница 141

Асансьорът спря на четвъртия етаж, ние излязохме и тръгнахме по коридора към ъгловия апартамент. След като почука на вратата, придружителката ми я отвори.

— Госпожа Оливия — провикна се тя. Гласът й леко се повиши, но въпреки това запази професионалния си тон.

Влязох след нея в скъпо обзаведена дневна. Бях виждала снимки на апартаментите на „Плаза Атене“ в Париж и се почувствах така, като че ли влизам в някой от тях. После мама се появи на вратата на спалнята. Без да каже нито дума повече, администраторката изчезна и аз и мама се погледнахме.

Всички противоречиви емоции, кълбото от чувства, които изпитвах тази последна седмица, откакто мама бе намерила убежище в апартамента на Елиът, ме връхлетяха, докато я гледах. А после изчезнаха и единственото, което бях в състояние да изпитам, бе любов. Прекрасните й очи бяха изпълнени с тъга. Гледаше ме несигурно, като че ли не знаеше какво да очаква от мен.

Прекосих стаята, отидох до нея и я прегърнах.

— Толкова съжалявам — промълвих. — Ужасно съжалявам. Предполагам, че колкото и пъти да си казвам „Само ако не се бях опитала да намеря Мак“, полза няма. Мога да ти кажа само, че бих дала живота си, за да залича стореното, но не мога.

И тогава ръцете й започнаха да галят косата ми, както когато бях малко момиченце и нещо ме бе наскърбило. Тези ръце бяха любящи и успокояващи и аз разбрах, че майка ми се е примирила с това, което бях направила.

— Каролин, ще се справим с всичко — каза успокоително тя. — Без значение какво ще излезе накрая. Ако Мак наистина е направил онова, което твърдят, тогава съм сигурна в едно: той не е на себе си.

— Какво по-точно са ти казали? — попитах я.

— Предполагам, че всичко. Вчера заявих на доктор Ейбрамс, моя психиатър, че не желая повече да ме предпазват. Мога да се отпиша оттук, когато поискам, но предпочитам да науча всичко, което трябва да знам, тук, където мога да говоря с него за това.

Това беше майката, която мислех, че съм загубила — онази, която помогна на татко да запази разсъдъка си, когато Мак изчезна, онази, чиято първа мисъл беше за мен, когато на единадесети септември разбра, че сме загубили татко. Тогава бях предпоследна година в „Колумбия“. Съвсем случайно бях останала да спя вкъщи и все още съм спяла, когато се е разбил първият самолет. Ужасена, мама го гледала със собствените си очи. Офисът на татко беше на сто и третия етаж на Северната кула — първата, която удариха. Опитала се да позвъни на татко и наистина успяла да се свърже с него. „Лив, огънят е точно под нас — казал й той. — Мисля, че няма да се спасим.“

Връзката прекъснала и минути по-късно мама видяла как кулата се срутва. Оставила ме да спя, докато около четиридесет и пет минути по-късно се събудих сама. Отворих очи и я видях седнала в стаята ми. От очите й бликаха сълзи. После ме притисна в прегръдките си и ме залюля, докато ми разказваше какво се е случило.

Това беше майка ми — такава, каквато бе някога, преди година след година ежегодните обаждания на Мак за Деня на майката да я разкъсат на части.