Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 7

Сърцето ми затупа силно.

— Ти ме посъветва да не ми пука — продължи тя. — Харесах те в мига, в който те видях. Това достатъчно дръзко ли е?

Засмях се.

— Не е зле. Ще ти кажа нещо. Когато те видях за първи път, като че ли стъпих върху електрически кабел.

В този момент дойде Пиеро с ризотото и отвори бутилката с вино. Докато не се върна обратно зад тезгяха, ние не си проговорихме.

— Не мога да разбера защо мъж като теб трябва да бъде гид? — каза тя.

— Няма друга работа, която бих могъл да върша. Аз съм нерегистриран чужденец — това, разбира се, е тайна.

— Искаш да кажеш, че нямаш разрешение от полицията да живееш в Италия?

— Точно така.

— Но би могъл да получиш?

— Не, ако не докажа, че имам възможност да ме вземат на работа, а не мога да докажа, че ще ме вземат на работа, ако не представя разрешително от полицията. Типичният италиански омагьосан кръг.

— Защо живееш в Италия?

— Страната ми харесва, а и се опитвам да пиша книга за италианските катедрали.

— Ти си последният човек, който би писал книга за катедралите в Италия.

— Така ли мислиш? Преди войната, когато живеех в Ню Йорк, бях архитект. Не кой знае колко добър, но успявах да преживявам. Постъпих в армията и участвувах в десанта в Италия. Моята част бе една от първите, които достигнаха Рим. Италия ме завладя с великолепието си и реших да напиша книга за тукашните катедрали. Вече бях направил някои проучвания по темата. Щом ме освободиха от армията, се настаних в Милано. Нямах пари. За да не се занимавам с полицейски формалности, станах гид в катедралата. Накратко, такава е историята ми.

— А нямаше ли да е по-добре, ако беше получил разрешение от полицията?

— Може би, но мен това не ме интересува.

Пиеро донесе поднос с телешки котлети, панирани с яйца и галета, пържени в масло й поднесени с костта.

Когато се отдалечи, тя запита:

— Наистина ли нямаш пари?

— Вече имам.

— А преди … когато каза.

— Изкарвам колкото да преживея, но това не ме тревожи. Хайде, моля те, нека да не говорим повече за мен. Може би ще кажеш нещо за себе си?

Тя вдигна рамене.

— Няма много за казване. По време на войната работех при заместник-държавния секретар. Той дойде тук, за да помогне да се изгради Контролната комисия. Пристигнах с него. Срещнах Бруно — моят бъдещ съпруг — и той ме помоли да се омъжя за него. Много е богат, нямаш представа колко е богат. Беше ми омръзнало да работя, а той изглеждаше много влюбен в мен. Така се омъжих. След една година той претърпя катастрофа с кола. Счупи си гръбнака, засегнат се оказа и гръбначният му мозък. Имаше и други ужасни наранявания. Казваха, че няма да оживее, но те не познават Бруно. Няма нещо, което да е решил и да не го е направил. Той реши да живее и ето, че вече четири години живее, ако това се нарича живот. Не може да се движи, не може да използува крайниците си и да говори. Но просто продължава да живее.

— Тогава за него няма надежда?

Тя поклати глава.

— Не зная колко ще изкара. Лекарите казват, че може да умре още утре, а може би и след година.

От горчивината в гласа й ме побиха тръпки.

— Съжалявам.