Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 5

— Не трябваше да я слагам. — Тя се обърна и погледна подозрително полуосветените стълби. — Мога ли да ви хвана за ръката? Тези стъпала изглеждат опасни.

— Тъкмо се готвех да ви го предложа.

Момичето леко се облегна на ръкага ми и започнахме да слизаме. На половината път се подхлъзна. Ако не я държах, щеше да падне. Притеглих я към себе си, за да се закрепи.

— Тези проклети високи токове — каза тя задъхана.

— Точно от това е. Иначе, стъпалата са съвсем безопасни.

С ръката си почувствувах гърдите й. Погледнах я.

Лицето й беше на петнадесетина сантиметра от моето. В мъждивата светлина очите й светеха като на котка. Наведох се и я целунах по устните. Почувствувах как тялото й леко се наклони към мен. Останахме така за секунда, а след това, без да помръдва краката си, тя се отдръпна.

— Не трябваше да правим това — каза, като ме погледна.

— Не — съгласих се, а ръката ми се придвижи към тила й, придърпвайки я силно.

Целунах я отново и тя отговори на целувката.

— Не, моля те …

Пуснах я. Дишах тежко и с мъка.

— Съжалявам — казах. — Наистина съжалявам. Не знам какво ми стана.

Тя докосна устните ми с върха на пръстите си и вдигна поглед към мен.

— Не казвай, че съжаляваш. Няма за какво да съжаляваме. Мисля, че ми хареса. Хайде да се махаме от това мрачно място, искаш ли?

Искрящата, силна слънчева светлина, шумът на уличното движение и гъстата тълпа ни подействуваха почти съкрушително след тишината и сумрака на катедралата.

За момент примигвахме на слънчевата светлина, вълните от звуци се стоварваха върху ни и все пак се чувствувахме изолирани сред гъмжилото от хора наоколо.

— В джоба ти пъхнах банкнота от хиляда лири — каза момичето. — Смятам, че с малко практика мога да стана специалистка като синьор Торчи.

— Но аз не съм ги заслужил! — запротестирах. — Не мога да ги приема.

— Моля те, млъкни. Ненавиждам сцени относно пари, така че, моля те, млъкни.

— Нека поне се качим на покрива. Точно зад ъгъла има асансьор. Статуите си заслужават да ги видиш отблизо.

— И моля те, стига вече с тази катедрала. Хайде да отидем някъде да хапнем. Искам да говоря с теб.

Докато казваше това, тя отвори чантата си и извади тъмнозелени слънчеви очила. Когато ги сложи, те напълно закриха очите й и установих с чувство на лека изненада, че единствено очите придаваха живот на това лице, което сега беше безизразно и студено като маска.

— Но за какво искаш да говориш с мен? — запитах озадачено.

— Винаги ли си толкова загубен? А ти не искаш ли да си поприказваме? Къде ще отидем?

Обърках се. Не можех да повярвам, че говори сериозно.

— Ами, в Максимум или ако искаш да е много шик — в Алла Белла Наполи.

— Искам в кръчма: там, където ходят работници и храната е хубава.

— Съвсем сигурна ли си, че искаш да отидеш на подобно място?

— Да, заведи ме там, където обикновено се храниш.

Заведох я при Пиеро, на една улица пряка на булевард Виктор Емануил, на петдесет метра от катедралата.

Пиеро излезе иззад тезгяха, за да ни сервира. Той беше нисък мъж с коремче и сбръчкано лице, което се опитваше да скрие зад буйна черна брада. Докато се приближаваше към масата, спря върху момичето дълъг изпитателен поглед. В очите му се появиха изненада и възхищение.