Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 8

— Да — тя изведнъж се усмихна. — Виждаш, че в момента животът ми е малко объркан.

— Какво правиш в Милано? — запитах, чувствувайки, че мъчителното напрежение все още я държи, макар да се усмихва. Поисках да я извадя от това състояние.

— Трябва да съм при фризьорката в два часа. Атмосферата вкъщи е толкова тягостна, че реших да дойда по-рано и да разгледам катедралата. Радвам се, че го направих. — Погледът й пробягна по лицето ми като милувка.

Мислех си за мъжа й, неспособен да се движи и говори. Чудех се как бих се чувствувал на негово място. Никога не би могъл да е спокоен. Когато тя не е пред очите му, сигурно непрекъснато си мисли какво ли прави.

— Той ми има доверие — каза тя. — И през ум не му минава, че съм достатъчно земна, за да се отдам на чувствата си. Вярва във верността, дълга и самомоконтрола.

Изненадах се, че така лесно е разбрала за какво си мисля.

— Но това те поставя в затруднено положение.

— Досегада — каза бавно, без да ме поглежда, — но започнах да си мисля, че съм глупачка. Четири години е дълго време, вероятно най-хубавите години от живота ми. Не зная още колко ще продължи това. И той също не би могъл да знае.

Почувствувах как кръвта се движи във вените ми като непознат в празна къща. Следващата стъпка беше моя. Тя имаше нужда само някой да я прелъсти, а това нямаше да е трудно. Ако не аз, съвсем скоро някой друг щеше да го стори. Но съзнанието ми не можеше да се откъсне от образа на съпруга й. Продължавах да се чувствувам на негово място.

— Не съм съвсем сигурен — казах. — Някои хора са много чувствителни. Той много лесно би загрял. А ти сигурно ще се издадеш. Това не би му било приятно, нали?

Тя въртеше чашата си и изведнъж ръката й замря като закована на масата. Така остана четири или пет секунди, без да ме поглежда, неподвижна, а после каза:

— Хубаво е от твоя страна, че мислиш за него. Повечето мъже не биха го направили.

— Не мисля толкова за него, колкото за теб. Невинаги съм бил добро момче. А после съм се чувствувал противно.

Тогава тя се усмихна — със студена усмивка и отсъствуващ поглед.

— Сега вече си мисля, че би трябвало да продължиш да си пишеш книгата, Дейвид. Все едно, че слушам свещеник — във всеки случай човек, който пише за катедралите.

Почувствувах как се изчервявам.

— Май си го изпросих. Но нищо не мога да направя — така го чувствувам. Ако той можеше да се изправи на крака и да се грижи за себе си, тогава щеше да бъде различно. Винаги съм бил против това да се удря паднал човек.

— Ето защо ми харесваш, Дейвид. — Светлината изчезна от погледа й. Като че ли ми говореше от голямо разстояние. — Не искаш да удряш паднал човек. Да можех да имам такъв спортсменски дух. Ако удрям, бих предпочела лесното пред трудното. — Погледна часовника си. — Стана късно. Трябва да бързам. Няма да ти предложа да платя за обяда. Това няма да ти хареса, нали? — Тя се изправи. — Моля те, остани тук. Предпочитам да си тръгна сама.

Е, изпросих си го и си го получих.

— Ще те видя ли отново? — запитах, поглеждайки към нея.

Тя се засмя и очите й показваха, че искрено се забавлява.