Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 4

— Не знаех, че е погребан тук. Често съм виждала огромната му статуя на брега на Лаго Маджоре. Защо ли са я направили такава грамадна?

— Приятелите му се страхували да не бъде забравен. Смятали, че високата двадесет и три метра статуя ще се запечата в съзнанието на хората. Значи сте виждала Лаго Маджоре, синьора?

— Имам вила там.

— Красиво място. Вие сте много щастлива.

Спряхме на площадката на стълбите, водещи към подземния параклис, където почиваха останките на архиепископа.

— За да спестим едно неудобство, мога ли да ви помоля за нещо? — запитах.

Тя ме погледна. Бяхме сами в сумрака, близо един до друг и ми се наложи да потисна внезапното желание да я взема в обятията си. Това желание едновременно ме раздразни и ме стресна, тъй като обикновено съм безопасен, когато съм сам с жена.

— Какво е то?

— Монахът, който ще ни покаже вечното жилище на архиепископа, ще очаква да му дадем нещо. За нещастие, в момента нямам пари. Ще ви бъда благодарен, ако му дадете сто лири. После ще ги приспаднем от моето възнаграждение.

— Искате да кажете, че изобщо нямате пари?

— Само временно затруднение.

Тя разтвори чантата си и ми подаде двеста лири.

— Няма да преуспеете като гид.

— Това не означава, че не съм добър гид. Само доказва, че нямам късмет.

— Смятам, че сте много добър гид — каза тя с усмивка.

— Ще ме извините ли …

Хвърлих се и сграбчих Торчи, когато се опитваше да се промъкне покрай мен. Държейки го здраво за ръката, го поведох към момичето.

— Позволете ми, синьора, да ви представя синьор Торчи, най-известният джебчия, който работи в катедралата. Торчи, бъди така добър да върнеш на синьората предметите, които току-що й сви.

Торчи — пълен нисък човек с кръгло приятно лице, ми се усмихна, щом започна да рови из джобовете си.

— Беше само за поддържане на формата, нищо повече, синьор Дейвид — увери ме той, подавайки на момичето диамантената й брошка, часовника, табакерата и дантелената кърпичка, която носеше в джобчето на блузата си. — Знаете, че никога не безпокоя клиентите ви. Всичко щеше да бъде върнато.

— Изчезвай, мошеник такъв! Ако още веднъж ми извъртиш този номер, ще изтръгна крадливото ти сърце.

— Какъв език в катедралата! — оплака се Торчи, искрено смутен. — Помнете, че сте в Божия храм.

Вдигнах заплашително юмрук и той бързо изчезна в тъмнината.

— Съжалявам за станалото — казах.

Момичето прибра нещата в чантата си.

— Много ловко от негова страна. Как успява да го прави?

Засмях се.

Това за него е детска игра. Върхът на майсторството му беше, когато открадна колана за жартиери на една млада жена, срещната на улицата. Чак когато се смъкнали чорапите й, тя разбрала какво й липсва. До ден днешен коланът виси над леглото му.

— Господи!

— Торчи е истински артист, но не е единственият. Катедралата винаги е пълна с опитни джебчии. Те отлично преживяват покрай туристите. За щастие, повечето ги познавам и обикновено не закачат клиентите ми. Страхувам се, че диамантената брошка се оказа твърде съблазнителна.