Читать «Не питай!» онлайн - страница 39

— С кого, по дяволите, си мислиш, че разговаряш? — озъбих му се аз в отговор и се приближих към него.

— Млъквай и се разкарай оттук!

Влязох в спалнята и затръшнах вратата.

Изчаках, за да видя дали ще ме последва, за да създава неприятности, но не го направи. След още малко влязох в банята, взех душ и после си легнах. Отпуснах се в удобното легло и се замислих за събитията през деня.

Реших, че всичко е минало добре. Бях успял да заблудя Джонас, а това беше много важно. Вече имах четири хиляди долара. Държах Мацо в ръцете си, дори бях настъпил Дюран. Да, наистина денят беше минал много добре.

Затворих очи и се замислих за Лорета. Когато се унесох в сън, все още мислех за нея. Спах няколко часа и се събудих.

Стаята беше тъмна.

Усетих топлината на голо тяло, притиснало се в мен. Усетих как нечии пръсти ме галят.

Все още полузаспал, аз се протегнах към нея, обърнах се и се оставих в ръцете й.

* * *

— Не, не мърдай! Стой така!

Тя шепнеше, опряла лице в моето. Стискаше ме здраво в прегръдките си. Аз се надигнах на лакти, за да не й тежа.

— Не, не прави това! — възпротиви се Лорета. — Искам да ме смачкаш!

Шепотът й ме накара отново да се отпусна. Чувствах се изсмукан и скоро се унесох в приятен сън.

По-късно, много по-късно, когато през прозорците нахлуваше първата светлина на зората, аз се събудих. Сега бях до нея и в полуздрача видях, че също е будна и че ме гледа усмихната, сякаш ме приветстваше за завръщането ми от здравия сън.

— Добро утро, Джери — поздрави ме тя. Прегърнах я и я притеглих към себе си. Любихме се отново — бавно и фантастично, след което пак заспах.

Когато отново отворих очи слънцето вече беше високо и светеше през прозорците.

Лорета разговаряше с Джонас, който беше дошъл с количката за сервиране. Беше облякла тюркоазен пеньоар и прическата й беше безупречна.

Гледах я полускрит под завивките и си мислех, че това е най-прекрасната жена на света.

Без да ме погледне, Джонас наля кафето и си отиде.

Аз станах от леглото.

Лорета седеше до количката с чаша кафе в ръка и ми се усмихна.

— Добре ли спа, Джери?

Седнах, отпих глътка кафе и запалих цигара.

— Изключителна нощ и изключителна жена — отговорих аз.

Тя се засмя.

— Джон никога не би казал нещо подобно. У него няма капка романтика.

Погледнах я в очите.

— Къде е мъжът ти? — попитах.

— Да, мисля, че е време да ти кажа. Дай ми една цигара.

Запалих още една цигара и й я подадох. След дълга пауза, тя заговори:

— Джери, положението е много сложно и объркано. Няма нужда да ти казвам кой е мъжът ми и какво положение заема в обществото.

— Наистина няма нужда — отговорих аз.

— Това, което ще ти кажа сега, трябва да си остане между нас — добави тя и ме погледна в очите. — Разбираш ли ме?

— Да.

— Джон страда от някаква немного ясна и неизлечима болест. Разболя се преди около две години. Започна със загуба на паметта, разсеяност, нежелание да работи. Болестта му се развива бавно. Когато се запознах с него, той вече беше болен и първите симптоми бяха налице, но тогава си мислех, че всичко това се дължи на преумората от работата му. Вечер бях склонна да търпя безкрайното му мълчание, което отдавах на тревогите му за бизнеса. Преди шест месеца обаче състоянието му започна да се влошава много рязко. Дълго преди мен майка му вече подозираше, че е болен. Във Виена има един специалист, на чиято дискретност можем да разчитаме. Той го прегледа и каза, че само след няколко месеца ще се превърне в жив труп и че не може да има никакво спасение.