Читать «Не питай!» онлайн - страница 41

Красивата, чувствена жена, която седеше пред мен и ми разкриваше тайните си, не ми вдъхваше никакво доверие. Инстинктивно усещах, че когато свърша това, което искаха от мен, също ще бъда премахнат.

Лорета погледна стенния часовник над камината.

— Трябва да тръгвам. Тази сутрин ще отидеш до корпорацията с Дюран.

Тя стана, усмихна ми се, заобиколи количката за сервиране и застана до мен. Аз станах и я прегърнах.

— Да дойда ли довечера пак? — Целувката й беше мека и подканяща.

— Разбира се. Знае ли Мацо какво правим с теб?

— Не се тревожи за него. — Тя се отдръпна назад. — Не забравяй, Джери, ти би могъл да бъдеш Джон.

Лорета се обърна и излезе.

Аз поех дълбоко въздух. Какво искаше да каже тя с това: „Би могъл да бъдеш Джон“? Стори ми се, че имаше някаква скрита цел, но каква? Аз имах време. Трябваше да я накарам да ми каже колкото може повече. Бях сигурен, че стъпвам по опънато над бездна въже. Вече знаех, че Фергюсън е в другото крило на огромната къща, че за него се грижи болногледач и че бързо се превръща във вегетиращ жив труп. Вече знаех, че огромната му империя се крепи на взети заеми, и че дори само слух за неизлечимо заболяване, би могъл да я срути безвъзвратно.

В този момент влезе Мацо.

— За днес е предвидена работа в офиса, мистър Фергюсън — съобщи той на висок глас. — Слагайте маската.

След двадесет минути бях с тъмен костюм, с маската, с тъмните очила и шапката, и крачех след Мацо надолу по стълбите към чакащия ролс-ройс.

Дюран вече беше в колата и четеше някакви документи. Седнах до него. Мацо се намести до японеца шофьор.

Дюран прибра книжата в куфарчето си и каза:

— Пред сградата винаги се навъртат журналисти. Ще излезеш от колата и ще тръгнеш с Мацо. Охраната ще държи журналистите настрана. Днес ще трябва да подпишеш някои документи. Новата секретарка се казва Соня Малкълм и никога не е виждала мистър Фергюсън, така че няма да има проблеми. Няма да се срещаш с никого от останалия персонал.

— Както кажеш, Джо! — отговорих аз. Той се обърна към мен.

— Искам да ти кажа, че когато сме сами, предпочитам да не ме наричаш „Джо“ — озъби се Дюран.

Зад прикритието на маската чувствах увереност и затова му се усмихнах нагло:

— Не ми говори така, Джо. Аз съм шефът… Не забравяй това!

Дюран придоби вид на човек, който всеки момент може да получи инфаркт и просъска сякаш някой го душеше:

— Слушай, проклет долнопробен актьор… Срязах го с гласа на Фергюсън:

— Затваряй си голямата уста! Ти ще ме слушаш! Там има журналисти. Достатъчно е да сваля маската и ще потънеш в купчина лайна. Така че престани да се заяждаш с мен, за да не се захвана аз с теб!

Той ме изгледа така, както Франкенщайн трябва да е гледал създаденото от него чудовище. Устата му се отвори и пак се затвори, но оттам не излезе и звук. Изгледахме се свирепо в очите, после той извърна глава и се вторачи навън през прозореца на колата.

Боже! Колко бях доволен от себе си!

„Не забравяй, Джери. Ти би могъл да бъдеш Джон.“

Е, поне бях длъжен да опитам.

* * *

Ама каква сутрин беше онази! Играех ролята на милиардер и трябва да призная, че много ми допадна.