Читать «Трите стигми на Палмър Елдрич» онлайн - страница 136

— Но аз все пак не разбирам напълно какво означава това — изрече безпомощно Лео. — Означава ли, че сме в… сещаш се какво? „Пренесени“ чрез онзи ужасен наркотик. И това тук… — Той направи жест с ръка. — Ние и двамата сме полудели, нали?

— Взимал ли си Чю-Зет? — попита Феликс.

— Не. Не и след инжекцията на Луната.

— Нито пък аз — каза Феликс. — Никога. Значи то се разпространява. Дори без употребата на наркотика. То е навсякъде, по-точно — то е всичко. Но това е добре за нас: на Хепбърн-Гилбърт ще му се наложи да преразгледа позицията на ООН. Ще трябва да се изправи лице в лице с фактите и да си даде сметка какво представлява това нещо. Мисля, че Палмър Елдрич направи грешка. Той отиде твърде далече.

— Може би той не е можел да предотврати това — каза Лео. Може би проклетата твар беше като протоплазма. И трябваше да поглъща всичко около себе си и да се разраства… Да се разраства инстинктивно все повече и повече. „Докато не я унищожат напълно — помисли си Лео. — И това трябва да го направим ние, особено аз, защото аз съм еволюирал Homo sapiens, аз съм човек от бъдещето. Само дано ООН ни помогне.

Аз съм Пазител на своята раса.“

Зачуди се дали заразата вече беше достигнала Тера. Цивилизация, в която всеки е Палмър Елдрич: белокоси, изпити, прегърбени и необичайно високи създания, всяко с изкуствена ръка, чудати зъби и механични очи с процепи. Не изглеждаше особено приятно. Той, Пазителят, потрепери, представяйки си тази картина. „Ами ако достигне и до мозъците ни — запита се той. — Не само до външния облик, но и до разума… Какво ще стане с плановете ни да убием тази твар?

Обзалагам се, че всичко това не е реално. Знам, че аз съм прав, а Феликс не е. Аз още съм под влияние на онази първа доза. Никога не съм се освобождавал от въздействието й — това е истината.“

Тази мисъл му донесе облекчение, защото все още съществуваше истинската, недокоснатата Тера, само той беше засегнат. Няма значение колко истински изглеждаше Феликс до него, корабът и спомените му от пътуването до Марс и разговорът му с Барни Майерсън.

— Хей, Феликс — каза той, побутвайки го с лакът. — Ти си фантазия. Разбираш ли? Това е мой личен свят. Естествено, не мога да го докажа, но…

— Съжалявам, но грешиш — отвърна лаконично Феликс.

— О, стига! В края на краищата ще се събудя, когато този отвратителен наркотик престане да действа. Ще трябва да пия много течности, за да прочистя организма си от него.

Лео махна с ръка.

— Стюардеса! — извика той. — Донесете ни нещо за пиене. Бърбън със сода за мен.

Погледна въпросително към Феликс.

— И за мен същото — промърмори Феликс. — Само че с малко лед. Но да не е много, защото когато се разтопи, се разваля вкусът.

Стюардесата скоро се върна с поднос.

— Вашият ли е с лед? — попита тя Феликс.

Беше красива блондинка със зелени очи, блестящи като добре полирани скъпоценни камъни, а когато се наведе напред, едрите й, клатещи се гърди се показаха изцяло. Лео забеляза това и то му хареса. Но когато вдигна поглед нагоре и видя деформираната челюст, впечатлението се развали и той се почувства разочарован и измамен. После видя, че прекрасните очи са изчезнали и са сменени с нещо друго. Потиснат, той се извърна от нея и не я погледна, докато не си отиде. Осъзна, че ще му бъде особено трудно да понесе тази промяна в жените. Например, при мисълта за предстоящата среща с Рони Фюгейт не изпита особено удоволствие.