Читать «Пророчески портрети» онлайн - страница 8

Времето минаваше и художникът отново се появи. Бе пътешествувал далече на север, за да види сребристата каскада на Кристалните възвишения и да погледне отгоре над облаците и горите от върха на най-високата планина в Нова Англия. Но той не оскверни тази гледка чрез бледото си изкуство. Носил се бе в кану върху гръдта на езерото Джордж и в душата му като в огледало се бе отразявала природната красота и величественост, докато споменът за това стана по-ярък от която и да било картина във Ватикана. С индианските ловци той бе стигнал до Ниагара и там отново бе захвърлил безпомощната си четка долу в пропастта с чувството, че по-скоро би нарисувал рева на водата отколкото каквато и да е част от приказния водопад. Всъщност рядко изпитваше желание да отрази природния пейзаж, освен като фон за очертанията на човешката фигура и лице, излъчващи мисъл, страст или страдание. Скитанията му, изпълнени с приключения, го бяха обогатили с изобилие от подобни наблюдения: строгото достойнство на индианските вождове, мургавата прелест на индианските момичета, задушевния живот в колибите, безшумното придвижване, сраженията под клоните на мрачни борове, граничната крепост с нейния гарнизон, аномалията у стария френски заселник, израснал в палати, а остарял — сред пустините. Такива бяха сцените и портретите, които бе скицирал. Пламъкът на рискованите моменти, проблясването на неукротимо чувство, борбите на свирепи сили — любов, омраза, скръб, ярост — накратко, цялото измъчено сърце на стария свят се прояви пред него в нова форма. Цялата му папка бе изпълнена с графически илюстрации от книгата на неговата памет — геният щеше да я видоизмени в съответната материя и да я насити с безсмъртие. Той чувствуваше, че дълбоката мъдрост в изкуството, търсена толкова далеч, бе открита.

Но сред суровата или прекрасна природа, сред клопките на гората или сред изумителния й покой, по пътя му го придружаваха два призрака. Като всички хора, обзети от всепоглъщаща цел, той бе изолиран от общата човешка маса. Той нямаше друга цел, други удоволствия и усещания, освен изкуството си. Макар и благ в обноските си и почтен в намеренията и действията си, у него нямаше нежни чувства. Сърцето му бе студено. Никое живо същество не можеше да се доближи достатъчно близко, за да го стопли. Към тези две същества обаче той бе изпитал с всичката му сила интереса, който винаги го свързваше с моделите на неговата четка. Той се бе ровил в душите им с цялата си остра проницателност и бе изобразил видяното в чертите им с най-голямо умение, за да се доближи на косъм до границата, недостигната от никой гений — до собствената си критична представа. В здрача на бъдещето той бе доловил — поне така си мислеше — страхотна тайна и я бе разкрил озадачаващо в портретите им. Толкова много от него, от въображението му и другите му способности бе щедро раздадено за изучаването на Уолтър и Елинор, че той почти ги смяташе за свои създания, като хилядите, с които бе населил царството на картините. Затова те прелитаха в сумрака на горите, рееха се над мъглата от водопадите, поглеждаха от огледалното езеро и не се разнасяха и от обедното слънце. Те се натрапваха на вътрешното му зрение не като подобие на живи хора или като бледи призраци на мъртъвци, а във формата на портрети, всеки с непроменимия си израз, появил се от глъбините на душата посредством творческата магия. Той не можеше да пресече отново Атлантическия океан, докато не зърнеше пак моделите на тези въздушни картини.