Читать «Пророчески портрети» онлайн - страница 7

— Няма да променяме картините — бързо каза тя. — Ако моят израз е тъжен, аз ще се усмихвам по-често, за да бъда в контраст с него.

— Така да бъде — отвърна художникът и се поклони. — Нека вашите тревоги да бъдат въображаеми и само картината да скърби за тях. Колкото до радостите ви — нека те да бъдат истински и дълбоки и да се изпишат върху това прекрасно лице, докато напълно опровергаят изкуството ми.

След сватбата на Уолтър и Елинор картините представляваха двете най-прекрасни украшения на дома им. Те висяха на малко разстояние една от друга и като че непрекъснато се гледаха, но и винаги отвръщаха на погледа на зрителите. Много пътували господа, претендиращи, че разбират от подобни неща, ги смятаха за едни от най-великолепните образци на съвременната портретистика. А обикновените хора ги сравняваха с оригинала черта по черта и разпалено възхваляваха приликата. Но картините правеха най-силно впечатление на трети вид люде — не на пътувалите познавачи, или на обикновените хора, а на тези с вродена наблюдателност. Те можеха да погледнат отначало разсеяно, но когато интересът им се събудеше, се връщаха непременно и изучаваха нарисуваните лица като страниците на тайнствена книга. Отначало портретът на Уолтър Лъдлоу привличаше вниманието им. В отсъствието на двамата съпрузи те понякога спореха за израза, който художникът бе възнамерявал да придаде на чертите му. Всички до един бяха съгласни, че видът му е сериозен и важен, макар че го обясняваха различно. По отношение на портрета на Елинор нямаше такова голямо разнообразие в мненията. Спорещите се различаваха наистина в опитите си да определят естеството и степента на тъгата, изписана на лицето, но всички бяха съгласни, че това наистина е тъга, но тя не отговаря на естествения нрав на младата им приятелка. Някакъв човек с богато въображение заяви в следствие на много наблюдения, че това са две части от една обща картина и че силната меланхоличност у Елинор съответствувала на по-жизнерадостното чувство или както той го нарече, дивата страст, излъчваща се от Уолтър. Макар че не умееше да рисува, той се опита да направи скица, в която движението на фигурите да отговаря на общия им израз.

Сред приятелите се говореше, че с всеки изминат ден лицето на Елинор ставало все по-умислено и имало изгледи скоро тя да се превърне в съвсем точно копие на меланхоличния си портрет. От друга страна Уолтър, вместо да придобива жизнерадостния вид, придаден му от художника на платното, ставал сдържан и съкрушен, без никакви проблясъци на чувство, каквото и да тлеело у него. Не след дълго, под предлог, че цветовете ще потъмнеят от прахта или избелеят от светлината, Елинор окачи пред картината великолепна завеса от червена коприна, избродирана с цветя и обшита с тежки златни ресни. Посетителите й разбраха, че тежките копринени дипли никога няма да се повдигнат, нито пък ще се спомене за портретите в нейно присъствие.