Читать «Пророчески портрети» онлайн - страница 10

Те не бяха усетили влизането му. Уолтър и Елинор се бяха изправили пред портретите — съпругът тъкмо бе отметнал богатите широки дипли на копринената завеса и с едната ръка държеше златните й ресни, а с другата стискаше ръката на жена си. Картините, покрити в продължение на месеци, блеснаха с неотслабнало великолепие и вместо да се откроят, сгрени отвън, като че сами озариха стаята с печална светлина. Портретът на Елинор бе едва ли не пророчески. Замислеността и тихата тъга постепенно се бяха прокраднали върху лика й и с течение на времето бяха прераснали в безмълвна болка. Ако се прибавеше и уплахата, би се получил точния израз, изобразен на картината. Лицето на Уолтър бе тъмно и безизразно или от време на време се оживяваше от внезапни проблясъци поради моментните озарения, но след това то ставаше още по-мрачно. Той поглеждаше ту към Елинор, ту към портрета й, а после потъна в съзерцание на своя портрет.

Художникът като че чуваше зад себе си как стъпките на съдбата се приближават към жертвите й. Хрумна му странна мисъл. Не бе ли той самият проявление на Съдбата и главен посредник в предстоящото злодеяние, предречено от него?

Уолтър продължаваше да стои безмълвен пред картината — излагаше й мислите си като пред собственото си сърце и се предаваше на магията на злото, което художникът бе загатнал в чертите му. Постепенно очите му се озариха и докато Елинор наблюдаваше засилващото се диво изражение върху лицето му, на нейното се изписа ужас. И когато най-накрая той се обърна към нея, и у двамата приликата с портретите бе пълна.

— Сполетя ни нашата участ — изрева Уолтър. — Умри! Извади нож, хвана я, докато тя се свличаше на пода и го заби в гърдите й. В движението, погледа и позата на всеки от тях художникът разпозна фигурите от своята скица. Картината, с всичките й страхотни краски, бе завършена.

— Спри, безумецо! — извика той сурово.

Придвижи се от вратата и се изправи между нещастните същества с чувството на власт да определя съдбата им, също както би могъл да промени сцената върху платното. Той стоеше като магьосник, движещ призраците, извикани от него самия.

— Какво? — прошепна Уолтър Лъдлоу, като свирепото му ожесточение внезапно премина в печал. — Нима съдбата осуетява собствената си повеля?

— Нещастнице! — продума художникът. — Нали те предупредих?

— Предупредихте ме — отвърна спокойно Елинор, а ужасът върху лицето й отстъпваше пред изместената от него тиха скръб. — Но … аз го обичах!

Не крие ли този разказ дълбока поука? Ако можеше следствието от една наша постъпка или от всичките ни дела да бъде предречено или обрисувано пред нас, някои ще го нарекат Съдба и ще се втурнат напред, други пък ще бъдат повлечени от собствените си страстни желания, но пророческите портрети няма да отклонят никого от пътя му.

info

Информация за текста

Nathaniel Hawthorne

Източник: http://dubina.dir.bg

Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 15 юли 2003 г.

Книжното тяло е любезно предоставено от Галина Янакиева

Публикация:

Натаниъл Хоторн, ГОЛЯМОТО КАМЕННО ЛИЦЕ

РАЗКАЗИ

Преведе от английски ВЕСЕЛА КАЦАРОВА