Читать «Пророчески портрети» онлайн - страница 5

Натаниел Хоторн

— Ако четката се подчини на моята идея в последните няколко щрихи, които съм предвидил — отбелязва той, — тези две картини ще бъдат най-голямото ми постижение. Наистина рядко един художник има такива модели.

Като казваше това, той бе вторачил проницателния си поглед в тях и не го отмести, докато те не слязоха долу по стълбите.

Сред всички прояви на човешката суета нищо друго не завладява въображението така силно, както преживяването да бъде нарисуван портретът ти. Защо трябва обаче да е така? Огледалото, лъскавите метални повърхности, гладката вода и всички други плоскости, способни да отразяват, ни предлагат портрети или по-скоро наши призрачни подобия, които зърваме и мигновено забравяме. Забравяме ги обаче поради това, че те изчезват. Именно мисълта за трайността, за земната непреходност предизвиква тайнствения интерес към портретите ни. У Уолтър и Елинор това чувство не бе притъпено и те забързаха към ателието на художника точно в определения час, за да се изправят пред нарисуваните фигури, които щяха да ги представят пред потомството. Слънчевата светлина проблясна в жилището при влизането им и малко тъжно го напусна след затварянето на вратата.

Очите им веднага се насочиха към портретите, опряни на най-отдалечената стена в стаята. При първия си поглед, поради слабата светлина и разстоянието, като се видяха в естествените си пози и с така познатото си изражение, те едновремено възкликнаха възторжено.

— Ето ни тук — извика Уолтър въодушевено, — изобразени завинаги, обляни в слънчева светлина. Никога тъмни страсти няма да помрачат лицата ни.

— Да — отвърна Елинор по-спокойно. — Никаква ужасна промяна не може да ни натъжи.

Те изрекоха това, докато приближаваха, без да са видели още портретите съвсем добре. След като ги поздрави, художникът продължи да рисува скицата с пастели на масата и остави посетителите си да направят самостоятелна преценка на завършения труд. От време на време той спираше скицирането, хвърляше поглед изпод гъстите си вежди и наблюдаваше лицата им в профил. Те постояха няколко минути, всеки пред портрета на другия и очаровани го съзерцаваха внимателно, без да продумат нито дума. Накрая Уолтър пристъпи напред, после отстъпи, огледа портрета на Елинор от различни ъгли и най-сетне продума.

— Няма ли някаква промяна? попита той с колеблив и замислен тон. — Колкото по-дълго се взирам, толкова по-живо е възприятието. Безспорно, картината е същата, която видях вчера. Роклята, чертите — всичко е същото и все пак нещо е променено.

— По-малка ли е тогава приликата от вчерашната? — попита художникът и приближи, безкрайно заинтригуван.

— Чертите са съвсем като на Елинор — отвърна Уолтър — и на пръв поглед изразът също е нейният. Но ми се струва, че портретът се е променил, откакто го видях за последен път. Очите са се вторачили в моите със странно тъжен и угрижен израз. По-скоро това е скръб и ужас! Така ли гледа Елинор?