Читать «Братството на розата» онлайн - страница 20

Така беше. С удивителна бързина сянката се прехвърли през прозореца, тупна на пода, превъртя се и спря в тъмнината.

Убиецът щеше да намери двете стълбища. Но нагоре или надолу? Накъде беше тръгнал Сол? Правилото действаше. По-лесно е да се защищаваш отвисоко.

Проблемът беше дали Сол спазваше и се подчиняваше на правилото или беше тръгнал към мазето, надявайки се да излъже врага. Въображаема игра на ези-тура.

В сградата беше тихо. Изведнъж преследвачът тръгна по стълбището. Сол бутна количката, която го удари в лицето и чу трополене, когато преследвачът му се прекатури. Сол го изрита и усети как челюстта му се изметна.

Чу стон. Той хвана нападателя си за пуловера. Придърпа го с една ръка, а с другата го сграбчи за гърлото. Гръклянът изхрущя. Нападателят падна в конвулсии; задушаваше се. Пистолетът му тупна.

Въпреки болката, Сол се наведе, за да го намери. Оръжието му беше познато, с размери на дланта. Често беше използвал такова — „Берета“. Тази имаше достатъчно дълга цев, за да се прикрепи заглушител. Специално направен, 0.22, така добре изработен, че каквото не му достигаше като мощност се допълваше с точност. Оръжието, предпочитано от хората на Мосад — още една тяхна визитна картичка.

Той надникна през прозореца. Надолу по улицата вторият преследвач дебнеше през сенките. Сол натисна спусъка, потрепна от последователните изстрели, но продължи да стреля докато другият не се строполи в конвулсии.

Той се наведе към стената и се опита да запази равновесие. Сигурно имаше и други. Трябваше да допуска това. Оцеляването му зависеше от предположения. Изчезвай! Бързо тръгна нагоре по стълбите.

В един от апартаментите изплака бебе. Той стигна до края на стълбището, бутна една метална врата, изпълзя на покрива, като насочваше пистолета си към отдушниците, просторите, тръбите, телевизионните антени. Никой. Движи се! Той пълзеше между сенките и хапеше устните си от болка, докато се смъкваше по-надолу. Звездите блестяха студено.

Изведнъж се озова на ръба. Другата сграда беше прекалено далеч, за да я достигне със скок. Огледа се наоколо и забеляза правоъгълна конструкция, издигаща се на покрива. Отвори вратата и се вгледа в тъмното стълбище. Господи, болката.

Един етаж, още един, после още един. Най-накрая стигна до долу и се огледа за изход. Може би някой чакаше, но той трябваше да поеме риска. Улицата беше тъмна. Той се измъкна навън. Задържа дъха си и се приближи към тротоара. Не чу изстрели. Никой не се втурна към него.

Успя. Но къде можеше да отиде. Не знаеше колко зле е ранен. Не можеше да се покаже за дълго време, защото щяха да го намерят.

Замисли се за хотела. Преследвачите му го бяха пресрещнали, бяха се опитали да му пресекат пътя. Той не разбираше защо не намери помощ там. Нападателите му използваха заглушители. Може би хората от спасителния екип не знаеха, че е ранен.

Но него го раниха пред хотела. Сигурно спасителният екип е наблюдавал. Но защо не успяха да излязат и да му помогнат?

Защото не знаеха къде е отишъл. Те не искаха да рискуват спокойствието на хотела. Те бяха останали на постовете си с надеждата, че той ще се добере до тях. Отивай там.