Читать «Ограбен копнеж» онлайн - страница 8
Кинли Макгрегър
Мъжете, които баща й определяше като сериозни, никога не биха се съгласили на брак с жена като нея. Тези мъже си търсеха млади и красиви момичета. Същества с недоразвит ум, които само чакаха мъжът да им напълни главата с някакви глупости, за да ги повтарят като папагали.
Тя беше замесена от друго тесто.
Без да иска, Серенити въздъхна съжалително. Не защото беше различна. Никога не би съжалявала за това. Онова, което й причиняваше болка, беше невъзможността й да отговори на желанията и представите на баща си. Когато ставаше въпрос за собственото й бъдеще, тя беше упорита като магаре.
Кога представите им бяха започнали да се разминават?
Имаше време, когато двамата с Бенджамин Джеймс бяха много близки, дори неразделни. Време, когато той се съгласяваше с нея, че жените трябва да заемат достойно място в новоразвиващото се американско общество. Че жените трябва да се образоват.
Смъртта на майка й промени всичко.
Той все още я подкрепяше — по свой си начин. Въпреки обвиненията и резките забележки, публикуваше статиите й, а онези, които спираше, често намираха пътя си към вестника въпреки отказа му. Ядосваше се, когато откриваше, че тя за пореден път е публикувала своя статия в „Диспеч“, но досега не я беше изгонил от редакцията.
Може би беше глупаво, но й харесваше да си мисли, че той все пак се гордее с нея и само по тази причина я оставя на работа във вестника.
— Дръж — изфуча Джеймс и тръсна на масата й голям куп книжа. Запъти се с мрачно изражения към закачалката и посегна към шапката и жакета си. — Искам да ги редактираш до края на седмицата. Най-късно!
— Да, татко — отговори спокойно тя и се постара да изглежда безгрижна.
Джеймс кимна властно и сложи ръка на месинговата дръжка. Серенити свали очилата си и разтърка очи. Котката скочи от скута й и се запъти към вратата.
— Няма ли най-после да изхвърлиш това проклето животно — изсъска баща й, излезе и затръшна вратата зад гърба си.
Прайс вдигна глава и изфуча възмутено, сякаш беше разбрала последните му думи.
— Няма нищо, миличка — утеши я Серенити. — Знаеш, че няма да те изхвърля.
Прайс й благодари с грациозно махване на опашката и се запъти към задната част на бюрото.
Изведнъж Серенити усети миризма на прясно мастило и моментално забрави караницата с баща си. По дяволите! Да не би пак да се е оцапала с мастило? По бузата или по слепоочието? Не, не! Не точно днес! Тази вечер имаше тържество!
Докато измие последното мастилено петно от лицето си, беше минал цял месец. Пекарят Джоунс бе помислил, че окото й е насинено, и седмици наред гледаше баща й накриво.
Споменът я разсмя. Баща й беше груб, крещеше й, но никога не би я ударил. Не би посмял да й причини физическа болка, но явно не съзнаваше, че саркастичните му забележки болят повече от шамарите.
Как да му докаже, че може да пише? Че от нея ще излезе нещо. Че Серенити Джеймс е добра журналистка. Поне колкото брат си…
— О, Прайс… — въздъхна тя подир котката. — Какво не бих дала да открия златна мина за вестника! Да намеря някоя история, която да привлече вниманието на цялата страна…
