Читать «Ограбен копнеж» онлайн - страница 31

Може би заради дяволитите искри в очите й, които показваха, че съвсем не е толкова нервна. А може би се лъжеше. Остана с впечатление, че тя съвсем не е толкова непринудена в общуването с мъжете, колкото иска да се покаже. Може би общуваше по този начин само с него? Тази мисъл му хареса. Да, представата, че тя го смята за различен от другите, беше много привлекателна. И че не общува с всички мъже по този начин.

Серенити стана, прозя се и сложи ръка пред устата си. В този момент той съзря тъмните кръгове под очите й. По дяволите! Вече беше три сутринта — по това време тя отдавна спеше.

Серенити отвори уста да каже нещо, но в този момент корабът се залюля и тя политна към него.

Морган протегна ръце и я улови в последния миг, преди да се е ударила в стената. Тежестта й го отхвърли към грубо издяланите дъски, но той почти не ги усети. Как да изпита болка, след като по тялото му се разля вълна на наслада! Мекото, гъвкаво женско тяло се притисна до неговото и макар че беше облечена в плътни дрехи, той усети топлината й. Помириса косата й и се замая от аромата на розови листенца.

Устата й беше леко отворена, за да пропусне тихото изохкване. Гледаше го с огромни кобалтово-сини очи. Силна тръпка прониза слабините му и тялото му се устреми към нейното. Беше готов да се закълне, че ще вкуси свежестта на сладкия й дъх. Какво не би дал, за да я вкуси…

— А ще ме опазите ли от себе си, капитане? — попита тя съвсем тихо, но гласът й отекна като вик в малкото помещение.

— Уверявам ви, че от моя страна не ви заплашва опасност, мис Джеймс — отвърна сковано той.

Като агне във вълча дупка.

Серенити преглътна и тялото й се напрегна.

— Мисля, че си възвърнах равновесието — отбеляза тихо тя.

Обаче аз окончателно загубих моето. Морган я пусна колебливо. И в този миг реши, че Серенити има късмет — той не беше от мъжете, които злоупотребяват с невинни млади жени. Иначе щеше да я вземе още тази нощ.

Въпреки саждите по лицето й. Въпреки всичко.

— Следвайте ме — помоли той и се учуди на странния звук на гласа си. Да, най-добре беше да стои колкото може по-далече от нея.

Бързо да я отведе в каютата си.

Серенити го последва по тясната стълбичка до главната палуба. Небето беше катраненочерно и единствено абаносовите вълни нарушаваха монотонността. Свеж вятър издуваше платната и нахлуваше между дъските. Серенити никога не беше чувала подобна симфония от звуци.

Миризмата на сол погъделичка обонянието й и тя се запита кога ли пак ще види семейството си.

Какво ще каже баща й?

Дали наистина искаше да го чуе?

Замаяна, тя си пожела всичко това да не се е случвало. Сега щеше да си е у дома и да спи спокойно в собственото си легло. Макар да беше сигурна, че гневът на баща й е по-страшен от бушуващото нощно море.

Дали ще й прости? Или ще й обърне гръб, както бе направил с Частити? Дали ще я остави без защита пред злобните стари клюкарки, които в крайна сметка я бяха прогонили от града?

Не мисли за това. Нищо не можеш да промениш. Трябва да продължиш. Съдбата е избрала за теб това време и това място. За всичко има подходящо време.