Читать «Решаваща улика» онлайн - страница 170

Десет-трийсет и три беше кодът за убийство. Отговорите на полицаите свистяха като куршуми из въздуха. Патрулните коли потегляха с ръмжене като реактивни самолети. В магазина за хранителни стоки, недалеч от дома ми, имаше един полицай. Очевидно застрелян.

— Седем-нула-седем, десет-трийсет и три — излая Марино на диспечера в отговор и забърза към вратата.

— По дяволите! Уолтърс! Той е просто едно шибано хлапе! — Марино изтича навън в дъжда, псувайки и извика към мен: — Заключи се, док. Ще изпратя двама униформени веднага.

Разхождах се нервно из кухнята. Най-после седнах до масата и си сипах чист скоч. Слушах силния дъжд, който барабанеше по прозорците и покрива. Куфарът ми беше загубен, а трийсет и осем калибровият рюгер се намираше в него. Пропуснах да спомена тази подробност на Марино, защото бях затъпяла от умора. Прекалено нервна, за да си легна, започнах да преглеждам ръкописа на Берил. Добре поне, че проявих малко разум в това отношение и го взех като ръчен багаж в самолета. Пиех питието си и чаках пристигането на полицаите.

Точно преди полунощ на вратата се позвъни. Подскочих уплашено от стола.

Погледнах през шпионката, очаквайки да видя обещаните от Марино ченгета. Вместо тях видях блед млад мъж с тъмен шлифер и униформена шапка. Изглеждаше намръзнал и мокър, докато се свиваше под ледения дъжд. Пред себе си държеше прихванати с кламер документи.

— Кой е? — попитах.

— Куриерска служба „Омега“ от ричмъндското летище — отговори той. — Нося куфара ви, мадам.

— Слава богу — казах с много чувство в гласа си, деактивирах алармата и отключих вратата.

Парализиращ ужас ме обзе, когато той остави куфара ми на пода в антрето и изведнъж се сетих за нещо. Във формуляра за изчезнали вещи бях дала адреса на офиса, а не на дома си.

Глава 17.

Тъмната коса под униформеното кепе беше мокра и рошава. Той не ме погледна в очите, когато каза:

— Бихте ли подписали това, мадам.

Подаде ми документите. В мислите ми лудо се въртяха позабравени реплики:

— Закъсняха при пристигането си от летището, защото аеролинията загубила багажа на мистър Харпър.

— Косата ти естествена ли е, Кей, или я изрусяваш?

— Беше след като момчето донесе багажа…

— Всички те вече са мъртви.

— Миналата година срещнахме влакънце като това, когато помолиха Рой да изследва уликите, открити в един „Боинг 747“…

— Беше след като момчето донесе багажа!

Бавно взех предложената ми химикалка и документите от протегнатата ръка в кафява кожена ръкавица.

С глас, който сама не можех да позная, наредих:

— Бихте ли отворили куфара ми. Не мога да подпиша това, преди да се уверя, че всичките ми вещи са тук и не са повредени.

За секунда по бледото лице се появи объркване. Очите му леко се разшириха, когато погледна към повдигнатата ми чанта. Ударих толкова бързо, че той нямаше време да вдигне ръце, за да се предпази от удара, който попадна в гърлото му, и го зашемети за момент. Побягнах като диво животно.

Стигнах до трапезарията, преди да чуя стъпките, които ме следваха. Сърцето ми се удряше в ребрата, докато тичах към кухнята. Краката ми се хлъзнаха по гладкия линолеум, когато завих зад плота за рязане и грабнах пожарогасителя от стената до хладилника. Той влетя в кухнята и в същия момент го облях със зашеметяваща струя от сухата пудра. Нож с дълго острие изтрополи на пода, когато той хвана лицето си с ръце и изохка. Докопах един тежък тиган от печката, размахах го като тенис ракета и го ударих няколко пъти в корема. Той се мъчеше да си поеме въздух. Сви се надве и аз замахнах отново. Този път го уцелих в главата, но не достатъчно точно. Чух звук от смазването на хрущял и разбрах, че съм счупила носа му, а вероятно и някои от зъбите му. Това обаче едва го забави. Отпуснат на колене, кашлящ и частично заслепен от пудрата, той сграбчи глезените ми с едната си ръка, като другата се протягаше към ножа. Хвърлих тигана по него, ритнах ножа надалеч и изхвърчах от кухнята, като фраснах хълбока си в острия ръб на масата, а после и рамото си в рамката на вратата.