Читать «Решаваща улика» онлайн - страница 168

— Вчера — казах.

— Да, човече. Вчера. — Той затвори очи и отново започна да удря по масата.

— Благодаря ти, П. Дж. — казах.

Той не ни обърна никакво внимание, докато си проправяхме път из тълпата към изхода. Нощният въздух беше свеж и прохладен.

— Това аз наричам безсмислено упражнение — каза Марк, когато се отправихме обратно към хотела.

— Не знам — отговорих. — Изглежда ми напълно възможно Берил да е направила копие на ръкописа, когато е носила писмата. Не мога да си представя, че би оставила романа при П. Дж., ако не е имала копие от него.

— След запознанството ми с него и аз не мога да си представя подобно нещо. П. Дж. не е точно от хората, които можеш да наречеш надеждни опекуни.

— В действителност той е такъв, Марк. Просто тази вечер малко беше попрекалил.

— Отцепил се е по-точният израз.

— Възможно е моето появяване да му е повлияло.

— Ако Берил е копирала ръкописа и го е взела със себе си в Ричмънд — продължи Марк, — тогава той трябва да е в ръцете на убиеца.

— Франки — казах.

— Това вероятно обяснява защо се е нахвърлил върху Кери Харпър. Нашият приятел Франки е ревнувал. Мисълта за Харпър в стаята на Берил го е докарала до лудост или по-скоро — направила го е още по-смахнат. В романа на Берил е описан навикът на Харпър да посещава „Кълпепър“ всеки следобед.

— Знам.

— Франки може да го е прочел, разбрал е как да го намери и е осъзнал, че това е най-подходящият момент да го изненада.

— Няма по-подходящ момент от този, когато си полупиян и излизаш от колата си на тъмния път в онази пустош — казах.

— Изненадан съм, че не е нападнал и Стърлинг Харпър.

— Вероятно е мислел да го направи.

— Права си. Просто никога не е имал шанс. Тя му е спестила затрудненията.

Хванахме се за ръка и замълчахме. Стъпките ни бяха почти безшумни — също като вятъра, разлюляващ клоните на дърветата. Исках този момент да продължи завинаги. Ужасявах се от действителността, срещу която трябваше да се изправим. Не посмях да задам въпроса, докато не седнахме в стаята си и не отворихме бутилката вино.

— Какво ще стане сега, Марк?

— Вашингтон — отговори той и се обърна да погледне през прозореца. — Всъщност утре. Ще ми дадат нови указания, ще бъда програмиран отново. — Той си пое дълбоко дъх. — По дяволите, не знам какво ще правя след това.

— Какво искаш да правиш? — попитах.

— Не знам, Кей. Кой може да знае къде ще ме изпратят? — Той остана, загледан в нощта. — А и знам, че ти няма да напуснеш Ричмънд.

— Аз не мога да напусна Ричмънд. Поне не сега. Моята работа — това е животът ми, Марк.

— Винаги е била животът ти — каза той. — Но и моята работа е животът ми. Това оставя много малко място за дипломация.

Думите, лицето му разбиваха сърцето ми. Знаех, че е прав. Опитах се да заговоря отново и сълзите потекоха по лицето ми.

Прегърнахме се здраво и след известно време той заспа в ръцете ми. Нежно се освободих, станах и отидох до прозореца. Седнах и пуших, докато мислите ми препускаха в надпревара. Не усетих колко време е изминало, докато зората не оцвети небето в розово.