Читать «Следотърсача» онлайн - страница 313

— Аз винаги съм знаел, Мейбъл Дънъм, че всеки си има своя цена, но бях забравил, че не мога да се харесвам на младите, красиви и образовани момичета. Надявам се, че тази грешка не е кой знае какъв грях, ако пък е грях, аз съм достатъчно наказан за него. Не, Мейбъл, зная какво искаш да кажеш… не говори, не е нужно, чувствам това, сякаш вече го слушам. Този час не беше лек за мен, Мейбъл! Не беше лек, моето момиче!

— Час! — като ехо отвърна Мейбъл, не вярвайки на ушите си, и предателската руменина се разля отново по лицето й. — Нима е минал цял час, Следотърсачо?

— Час? — възкликна и Джаспър. — Не, приятелю, не са минали и десет минути, откакто ни остави.

— Възможно е, напълно е възможно. На мен те ми се видяха цяла вечност. Сега виждам, че щастливите мерят времето с минути, а нещастните — с месеци. Но да не говорим повече за това. Всичко е минало, излишните думи няма да прибавят нищо към вашето щастие, а на мен само ще покажат колко много съм загубил, може би напълно заслужено. Не, Мейбъл, не ме прекъсвай, не трябва. Това, което ще ми кажеш, макар и с най-добри намерения, няма да промени нищо. Джаспър, сега тя е твоя. И колкото и да ми е тежко, зная, че с тебе ще й бъде по-добре, отколкото с мен, ти имаш по-големи права и основания за това, макар че и аз не бих пожалил сили, за да й угодя, доколкото познавам себе си. Не трябваше да вярвам на сержанта! Трябваше да повярвам на Мейбъл и да разбера това, което ми каза тя при езерото. С разума си го разбирах, но нали е толкова приятно да мислиш това, което ти харесва да мислиш, и е така лесно да убедиш този, който сам е готов да се убеди. Но какво ли има повече да се говори! Мейбъл наистина се съгласи, но само за да не огорчи баща си и от страх да не попадне в ръцете на индианците…

— Следотърсачо!

— Разбирам те, Мейбъл, и никак не ти се сърдя, повярвай! Хрумна ми, че би било добре да се заселя някъде наблизо до вас, да виждам щастието ви. Впрочем по-хубаво ще е да оставя петдесет и пети полк и да се върна в шестдесети — той ми е сякаш родният полк. А най-хубаво би било да не бях се разделял с шестдесети полк. Но и тук имаха нужда от мене, а с мнозина от петдесет и пети се познавах и по-рано — например със сержант Дънъм, когато служеше в другия полк. И все пак, Джаспър, аз не съжалявам, че се запознах с тебе…