Читать «Следотърсача» онлайн - страница 312

— Е, и какво? — нетърпеливо го прекъсна Мейбъл. — Защо трябва да говорим за това? Защо изобщо водим тоя разговор?

— Освен това умее да изразява мислите си красиво, както аз никога няма да мога. Ако има нещо на света, за което съм способен да говоря убедително и смело, това си ти, Мейбъл, а в нашия последен разговор Джаспър и тук ме сложи в джоба си, дори съвсем ме посрами. Той ми говори колко си простодушна, какво добро и отзивчиво сърце имаш, как презираш тщеславието; могла си да се омъжиш за офицер — казваше той, но за теб главното са чувствата и ти предпочиташ да последваш гласа на сърцето си, отколкото да станеш жена на полковник. Каза ми такива неща за теб, че стопли душата ми: и за това, че си красива, но най-малко мислиш за красотата си; че твоите движения са естествени и грациозни, като движенията на бягаща кошута, макар и ти да не го подозираш; че имаш точни и разумни възгледи, добро и великодушно сърце…

— Джаспър! — възкликна Мейбъл, отстъпила най-сетне пред напора на своето чувство, което се изля с непреодолима сила, като дълго задържан поток, и падна в прегръдките на младия човек, плачейки като безпомощно дете. — Джаспър, Джаспър, защо сте крил това от мен?

Отговорът на Джаспър бе също тъй неясен, както и последвалият го несвързан диалог. Но езикът на чувствата лесно се разбира. Цял час измина като една минута за влюбените и когато Мейбъл дойде на себе си и си спомни за съществуването на други хора, нейният вуйчо отдавна и с най-голямо нетърпение крачеше по палубата на „Вихър“, чудейки се как Джаспър е могъл да се заплесне така, че да пропуска благоприятния попътен вятър. Но първата мисъл на Мейбъл беше за този, когото разкриването на нейните истински чувства засягаше най-пряко.

— О, Джаспър — каза тя с глас на осъден на смърт, — ами Следотърсача?

Сладка вода трепна — не от страх, а от мъчителната мисъл за страданието, което е причинил на своя приятел. Смутен и объркан, той се оглеждаше на всички страни, без да може да разбере къде е изчезнал. Следотърсача се бе оттеглил навреме, показвайки такт и деликатност, които биха направили чест и на най-запознатия с етикета придворен. Няколко минути влюбените мълчаливо чакаха неговото завръщане, незнаейки как да постъпят при тия трудни и необичайни обстоятелства. Най-сетне видяха своя приятел, който вървеше бавно със замислен и печален вид.

— Сега ми е ясно, Джаспър, какво си имал предвид, като ми казваше, че хората могат да се разбират един друг, без да проговорят нито дума — каза Следотърсача, като спря пред поваленото дърво, на което седеше младата двойка. — Да, сега разбирам. Сигурно е много приятен и увлекателен този разговор, когато го водиш с девойка като Мейбъл Дънъм. Ех, деца, деца! Казах аз на сержанта, че не е за нея такъв невеж и стар дивак като мене, но той не искаше и да ме чуе.

Джаспър и Мейбъл седяха като осъдени, подобно на нашите прародители в „Изгубеният рай“ на Милтън¹⁰⁰, когато извършеният грях за първи път ляга върху душите им с оловната си тежест. Те не се решаваха да помръднат, камо ли да проговорят. И двамата бяха готови в тая минута да се отрекат от щастието си, за да върнат на приятеля си загубеното душевно спокойствие. Джаспър беше блед като смъртник, докато моминската свенливост бе запалила върху бузите на Мейбъл такъв пожар, какъвто те не помнеха дори от дните, когато тя беше жизнерадостна и безгрижна. Щастието от споделената любов бе придало на лицето й особена мекота и нежност и тя изглеждаше изключително красива. Следотърсача я гледаше с нескрито възхищение. После се засмя. Смя се продължително и ликуващо, както се смеят наивните и искрени хора, когато изразяват своето удоволствие. Но смехът му секна също тъй изведнъж, както и започна. Той си спомни с болка, че тази прекрасна млада девойка е завинаги загубена за него. Повече от минута нещастникът не можа да дойде на себе си от мъка. Най-сетне се овладя и каза с достойнство, дори с известна тържественост: