Читать «Стен» онлайн - страница 25

Рашид се огледа и се усмихна широко, след като чу хоровото пиянско „Тъй вярно, сър“. Вдигна халбата си с две ръце и я пресуши.

— Още по една… Виж какво ще ти кажа. Още от момченце, откакто започнах работа като юнга, съм слушал такива печени стари копелета като теб да разправят, че нещата все повече се скапвали и как от ден на ден ставали все по-лоши.

Барманката — най-голямата и като че ли единствена атракция в глъбините на космопорта — плъзна халбите по алуминиевия тезгях. Рашид издуха пяната от своята и отпи.

— Като плямпаш с глупаци — измърмори той, — бързо ожадняваш. Дори когато са висококредитни флотски капитани.

Помощник-капитанът разкърши рамене — движение, което му беше спестило побоища на хиляди светове — и изръмжа. Рашид отново се разсмя.

— Човек като одъртее толкова, че да не може сам да си боцка карфицата, обикновено си намира някой тъпчо да го прави заради него. Ще ти кажа нещо, капитане. Дай ми един само, поне един добър пример как нещата ще се сгромолясат и може би, само може би, току-виж съм ти повярвал.

Капитанът ливна яка глътка в гърлото си и избърса подгизналата предница на униформата си.

— Ами виж само как се отнасят с нас. Виж ни. Офицери сме, нали така? Търгуваме по договор. Милиарди кредити зависят от всяко наше решение. Но само се огледай. Намираме се на Първичния свят, Сърцето на Империята и така нататък. Но отнасят ли се към нас с дължимото уважение? Не, по дяволите!

— Ние сме колелцата, които въртят Империята! — изрева един от офицерите му.

— Е, и какво очакваш?

— Каквото казах! Уважение. Преди двеста, триста години, на ръце щяха да ни носят при всяко кацане на планета. Всеки да ни пита и разпитва какво има по другите светове. Жените щяха на тълпи да ни налитат. Казвам ти…

Капитанът се изправи и вдигна красноречиво пръст — ефектът обаче веднага се провали от шумното му оригване.

— Когато една империя почне да забравя как трябва да се отнася към героите си, тя се разкапва! — Той кимна победоносно и се обърна към офицерите си. — Това доказва ли, или не?

Рашид обаче пренебрегна утвърдителните ревове на останалите.

— И какво? Смяташ, че трябва да е като едно време? Като когато са летели на факлокораби?

— Няма смисъл да се връщаме толкова назад, но примерът не е лош. Дай още бира! Но във времената на йонните кораби е имало истински мъже.

— Да бе! — ухили се Рашид и се изплю на пода. — Стига с тия факлокораби. Знаем как работеха. Всичко се управлява от компютър. От излитането до кацането.

— Обаче екипажите…

— Какво екипажите? Има едно нещо, дето по живините много-много не го показват. Прескачат го. Понеже тия факлокораби бяха доста жежки. От дюзите, та чак до Бариера Трийсет и три, зад която се намираше товарът и пътниците. И само след няколко години почна да им става трудно да намират нови млади герои за екипаж, понеже на младите герои само след две-три пътувания им позеленяваха кокалите и ръкавелите им се скапваха от жегата.

— И знаеш ли с какви типове попълваха екипажите? — продължи той. — Със смотаняци от пристанищата, на които обаче им стигаше пипето да откачат двигателя, когато нагорещи отвъд Трийсет и трета. И натискат бутона ОТДЕЛЯНЕ и тичат като луди. Такива бяха скапаните ти „геройски“ факлокораби и скапаните им герои офицери. И мислиш, че хората не го знаеха? Мислиш, че им правеха факлопаради, ако доживеят до края на пътуването? Ако си го мислиш, значи си по-тъп, отколкото изглеждаш.