Читать «Стен» онлайн - страница 12

Любимата на Стен беше онази, която Елмор разказваше най-рядко — как един ден нещата щели да се променят. Как някой щял да дойде от друг свят и да поведе мигритата нагоре, към Окото. Денят на възмездието, в който рециклиращата система щяла да изплюе кръвта на екзеците. Най-доброто в нея беше финалът, когато Елмор тържествено заявяваше, че мъжът, който щял да поведе мигритата, сам щял да бъде мигри.

Родителите от коридора нямаха нищо против Елмор. Напротив, бяха му благодарни, че се занимава с децата им, за да не им се пречкат в краката, и всяка година в Деня на Основателя събираха пари, за да купят подарък на Елмор. Дори и някой от тях да знаеше, че повечето от историите, разказвани от Елмор, са насочени срещу Компанията, не коментираха нищо. А и не ги интересуваше.

Все пак краят дойде неизбежно. Някое хлапе разказало на неподходящия човек. Като Съветника например.

И след една работна смяна Елмор не се върна. Всички се зачудиха какво ли му се е случило. Но темата скоро стана отегчителна и постепенно всички го забравиха.

Освен Стен. Веднъж той отново видя Елмор, в Реда. Старецът беше измършавял и залиташе тромаво зад една машина, почистваща улицата. Спря до Стен и го погледна.

Устата на Елмор се отвори и той понечи да заговори. Но езикът му увисна безпомощно и от устата му излязоха нечленоразделни, гърлени звуци. Машината изсвири и Елмор покорно се обърна и се затътри след нея. Думите изпълзяха в ума на Стен: изгаряне на мозъка.

Разказа на баща си какво е видял. Амос му отвърна с гримаса.

— Запомни добре един много прост съвет, момчето ми. Когато те са на заг, ти трябва вече да си на зиг.

— Какво ти казах за зиг-ването, синко?

— Не можах, татко. Те бяха четирима и всичките — по-големи от мен.

— Много лошо, момчето ми. Но ще има много по-неприятни неща, отколкото можеш да си представиш сега. Е, и как ще се оправиш тогава?

Стен помисли за миг.

— Ами, те няма да са толкоз големи откъм гърба, нали, татко?

— Това е ужасна мисъл, Карл. Ужасна. Най-вече защото е вярна.

Стен се изправи.

— Къде тръгна?

— Ами… отивам да поиграя.

— А, не. Първо ще изчакаш да ти се махне тази синина на окото. И да накараш хората да забравят.

Две седмици по-късно едно от четирите хлапета се катереше по въже по време на час по физическо. Въжето изведнъж се скъса и момчето се стовари от двадесет стъпки височина върху стоманената палуба.

Три дни по-късно други двама от същата групичка проучваха някакъв недостроен коридор. Сигурно беше само въпрос на лош късмет, че бяха застанали под една стенна плоча тъкмо когато стегите й се скъсаха. След като изписаха момчетата от болницата, Съветникът нахока родителите им.

Главатарят на бандичката, която бе нападнала Стен, също извади лош късмет. След комендантския час някой му скочи откъм гърба и го повали в безсъзнание. След разследването Съветникът заяви, че вероятно е дело на някой отреп — член на някоя от онези подивели банди, които вилнееха в изоставените сектори на Вулкан под непрестанната заплаха да бъдат заловени и да им бъде изгорен мозъкът.