Читать «Стен» онлайн - страница 101

Йоргенсен нервно галеше завития на масур заряд, окачен на врата му. Ако признаците на живот не се засичаха непрекъснато от вградените в тялото монитори, взривът, който щеше да последва, нямаше да остави нищо, което да идентифицира един боец на „Богомолка“ или неговото снаряжение.

„Още един ден по-близо до фермата“ — помисли си тъпо Йоргенсен. Това беше единственият възможен начин да се погледне на нещата. После разви парцала и надигна уилигъна.

— Знам, че го измисли нарочно — изпърха Доктора. — Знаеш много добре, че ние от Алтаир изпитваме антипатия към смъртта.

— Тц — отвърна Винетца. — Не съм. Но и аз да бях, това е адски добра идея.

Доктора беше приседнал точно на входа на един мавзолей, стиснал пистолет в малките си дебели лапички. Винетца провери за последен път ракетомета и уилигъна си, след което стегна с еластичния ремък уилигъна под мишницата си.

— Отмъстителност. Типична, неприятна човешка черта — каза Доктора.

— Твоите хора никога ли не си го връщат?

— Разбира се, че не. Антропоморфизъм. Е, от време на време сме принудени лично да изравняваме мярката, която — вашата дума е „съдбата“ — е наложила.

Винетца понечи да му отговори, но в този момент първият взрив изплющя през гробището.

И двамата затичаха към помещенията на охраната, разположени в един тунел пред тях.

Седмица преди това подкупени стражи бяха зазидали заряда в караулната колиба на стражата при главната порта.

Първата експлозия беше малка. Алекс я беше съставил от експлозив, глинено гърне и парченца мрамор, напъхани в него. Сега мраморчетата се разхвърчаха, поразявайки десетината стражи, разположени около портите.

Алекс беше разположил заряда под нивото на кръста.

— Колкото повече рев и ранени, повече ще се разсеят — беше казал.

Винетца настрои ракетомета на обхват и заряд и го вдигна. Прицели се. Докато броеше до десет, чу виковете на офицерите, които подкарваха отделенията си за борба с безредици, за да ги преведат през тунела в затвора…

Натисна бутона. Ракетата изфуча от гърлото, изкашля се за проба и мощният заряд се натресе в целта.

Винетца залегна. Плътният заряд проби тухлената стена и експлодира в тунела.

Докато тя се надигаше, покривът пред очите й рухна. Тя скочи и затича към позицията на Алекс.

— Ако не бях глупак, нямаше да съм тук. Втори и трети заряд. — Алекс натисна взривяващия панел под робата си. Нови два отвличащи заряда избухнаха от различни посоки на затвора. — Гвардията е наш дом. — Четвърти и пети заряди. — Изгърмя и тях. — Време е да си ходим. — Завъртя ключа на главния заряд. И се обърна. С любопитство.

Дромът престана да съществува. Както и стената.

Ударната вълна издуха главната стена, огромни тухли полетяха през тясното пространство и разбиха вътрешната стена на затвора. Тя се срина. Затворниците зареваха от страх и болка.

Алекс грабна уилигъна от земята до себе си и го надигна, готов за стрелба.

През зейналата стена се запрепъваха зашемтени затворници.

— Дай! Дай! — зарева той. Те нямаха нужда от голямо насърчаване. — Хайде, Стен, момко мой! Време е да се махаме. — И врътна последния ключ. Змиевидният заряд, разстлан по паважа само преди няколко мига, изгърмя право нагоре, към нахлуващите стражи.