Читать «На тясно в ъгъла» онлайн - страница 51

— Диспепсията. Миналата нощ, преди да си легна. Знаех, че не бива да ям преди лягане, но бях толкова гладен, че не се сдържах и сега жестоко ме мъчи.

— Ще видя с какво мога да ти помогна — усмихна се докторът и стана от стола.

— Нищо няма да можеш да направиш — отговори тъжно шкиперът. — Знам си храносмилането. След като съм се лашкал в мръсно време, винаги получавам пристъп — да не се казвам Никълз, ако лъжа. Направо съм съсипан. Та не може ли след като човек е бил на руля цели осем часа, да хапне малко студен кренвирш и парче сирене, без да страда после? По дяволите, нали трябва да се яде?

XV

Д-р Сондърз щеше да ги напусне в Канда-Мерия — острови близнаци в морето Канда, където редовно се отбиваха кораби на кралската холандска параходна компания. Не му се вярваше, че ще трябва да чака много, преди да спре параход на път за някое място, до което нямаше нищо против да отиде. Бурята ги беше изтласкала встрани от курса, двадесет и четири часа бяха в безветрие, така че едва на шестия ден рано сутринта, когато вятърът едва-едва издуваше платната им, съзряха кратера на вулкана на Мерия. Градът беше на остров Канда. Стигнаха входа на пристанището преди девет часа, защото според навигационния справочник влизането щеше да бъде трудно. Мерия беше висок, конусовиден хълм, покрит с джунгла почти до върха и от кратера се издигаше стълб гъст дим като короната на огромна пиния. Каналът между двата острова беше тесен и според описанията при прилив и отлив водата минаваше през него с голяма сила. На едно място беше широк само един кабелт³⁴, а в центъра имаше плитчини, едва покрити с вода. Но капитан Никълз беше добър моряк и съзнаваше това. Харесваше му, че отново му се отдава възможност да се покаже. Макар да имаше изключително непредставителен вид, облечен в ярката си раирана пижама, нахлупил смачкана тропическа шапка и с бяла брада, небръсната от седмица, той вкара „Фентън“ в пристанището стилно.

— Не изглежда толкова лошо — каза той, когато видяха малкия град.

До брега имаше складове и туземни наколни къщи със сламени покриви. Голи деца играеха в бистрата вода. В една джонка китаец с широкопола шапка ловеше риба. Пристанището беше почти празно — имаше само две джонки, три-четири големи лодки, моторница и една разнебитена шхуна. Зад града се виждаше хълм, увенчан с флагщок, от който беше провиснало датското знаме.

— Чудя се дали тука има хотел — промърмори докторът.

Двамата с Фред Блейк бяха застанали на мостика до капитан Никълз.

— Със сигурност има. Едно време това е било голямо място. Център на търговията с подправки и така нататък. Мускатово орехче. Аз самият никога не съм идвал тука, но са ми разказвали, че има мраморни дворци и какво ли не още.

Имаше два пристана. Единият беше приличен и чист; другият — дървен, паянтов и сериозно се нуждаеше от боядисване. Беше по-къс от първия.

— Дългият е притежание на холандската компания, предполагам — каза шкиперът. — Ще идем на другия.

Приближиха и спряха. Смъкнаха грота, който проскърцваше на мачтата, и вързаха корабчето за пристана.