Читать «На тясно в ъгъла» онлайн - страница 35

Залокахме бирата.

— Има ли достатъчно? — посочих аз бутилката.

— Ще ти стигне. Зная, че не си смукач. Нямаше да те наема, ако беше така.

— Не съм — потвърдих аз. — Обичам да си пийвам бира, но си зная мярката. А парите?

— В мене са — каза той. — Ще ти ги дам, преди да сляза.

Така седяхме и говорихме за това-онова. Питах го какъв е екипажът и други работи, той ме пита ще ми пречи ли да отплавам в тъмно, аз казах, че не ми пречи, че мога да карам корабчето с вързани очи и тогава внезапно дочух шум. Имам остър слух, значи, и не изпускам много от това, което може да чуе човек.

— Приближава лодка — казах.

— Тъкмо навреме — отговори той — Тая нощ трябва да се прибирам при госпожата и хлапетата.

— Не е ли по-добре да се качим на палубата? — запитах аз.

— Няма никаква нужда — отвърна той.

— Добре — казах аз.

Седяхме и се ослушвахме. По звука си личеше, че е лодка. Пристигна и се блъсна леко о борда. После някой се качи горе. Слезе по стълбите при нас. Беше облечен официално — в костюм от син шевиот, риза и вратовръзка, кафяви обувки. Не както е сега.

— Това е Фред — представи го Райън и ме погледна.

— Фред Блейк — каза младият човек.

— Това е капитан Никълз. Първокласен моряк. Бъди спокоен.

Хлапето ме погледна; погледнах го и аз. Трябва да призная, че далеч не можеше да се каже, че е с крехко здраве, направо изглеждаше модел на здрав човек. Обаче беше притеснен. Ако ме питаш, според мене беше уплашен.

— Лошо, че така си закъсал със здравето — казах аз, уж много непринудено. — Морският въздух ще те закрепи, бъди сигурен. Няма нищо по-добро от пътуване по море за оправяне на здравето.

Като рекох това, видях, че се изчервява — за пръв път виждах така да се изчервява някой. Райън погледна него, погледна мене и се разсмя. После каза, че ще ми даде парите и ще слиза на брега. Държеше ги вързани на пояса си, свали го и ми плати — двеста златни суверена. Не бях виждал злато от хиляда години. Имаше го само в банките. Стана ми ясно, че какъвто и да беше човекът, който искаше да потули работата с момчето, трябва да е бил в доста безизходно положение.

— Хвърли и пояса, Райън — помолих аз. — Не мога да оставя толкова пари неприбрани.

— Добре — каза той. — Вземи го. Е, на добър час.

И преди да успея да кажа още нещо, той излезе от каютата, прескочи през борда и лодката започна да се отдалечава. Не рискуваха да ми покажат кой седи в нея.

— Какво стана после?

— Е, сложих парите обратно в пояса и го опасах около тялото си.

— Дяволски тежък е бил сигурно.

— Като стигнахме в Мерауке, купихме две сандъчета и аз скрих моето така, че никой да не знае къде е. Но ако нещата продължават в същия дух, ще мога да нося лесно останалите пари — дори няма да ги усещам.

— Какво искаш да кажеш?

— Пътувахме все така нагоре покрай брега; времето беше хубаво и така нататък, имаше приятен бриз и рекох на момчето: „Какво ще кажеш за една игра на крибидж?“ Трябваше някак да се забавляваме, нали разбираш, а знаех, че той има малко пари. Не виждах защо да не прибера част от тях. Цял живот съм играл крибидж и мислех, че имам лека ръка. Обаче това тесте трябва да е омагьосано. Разбираш ли, откакто сме напуснали Сидни, не съм печелил нито веднъж. Досега съм дал на Фред около седемдесет лири. А на него му върви като на самия дявол.