Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 60

— Какво искаш да кажеш?

Брайън посочи огромните следи, останали в равнината след минаването на механизираната армия.

— Оставиха следа, която можем да следваме и със затворени очи. Ще минем по нея и ще стигнем там, откъдето са тръгнали.

— Не можем! Може би има още от тях, които се движат в същата посока.

— Ще вървим достатъчно далеч от пътя им. Тези следи се виждат от километри, така че не ни се налага да се придържаме близо до тях. Ще се движим внимателно, както и досега. Но ще ги следваме колкото е необходимо. Няма да спираме, докато не разберем откъде идват тези машини.

През първите няколко дни нямаше проблеми. Но след това прехода започна да става все по-труден. От момента, в който Централното Езеро остана зад гърба им, природата наоколо започна постепенно да се променя. Бяха отминали върволицата от предпланини, гористите хълмове и зелената равнина. Теренът стана планински, с повече чупки, а хълмовете бяха прекъсвани от долини и хребети. Брайън спря на стръмния склон и се вгледа в следите отпечатани долу в равнината. Те все още бяха видими, но по-нататък се губеха зад стените на дълбока клисура.

— Сега какво? — попита Лиа.

— Ще хапнем нещо, докато помислим. Смятам, че е възможно да се изкачим по хълмовете и да продължим отгоре.

Тя погледна към извисяващите се скали и подсмръкна.

— Лесно е да се каже. — Отвори пакет с хранителни дажби и му подаде почти празния контейнер. — И ако забелязваш, храната ни вече свършва. Каквото и да се случи, съвсем скоро ще трябва да тръгнем обратно, освен ако не приземиш катера и попълним провизиите си.

— Нито единия вариант не ми харесва. Стигнахме доста далеч и сме все още по следите им. Трябва да продължим. Не можем да попълним провизиите, защото не бих рискувал да приземим катера в област с толкова бойни машини. Което ни оставя само един изход…

— Не го казвай. По-добре си напълни отворената уста с храна. И ще последваме моя план. Ще се върнем в равнината, ще приземим кораба и ще се върнем в орбита, където ще бъдем в безопасност. Имаме много информация. След това кротко ще почакаме да изпратят десантчиците и…

Брайън красноречиво поклати глава.

— Ние сме десантчиците. И не можем да се оттеглим преди да сме разбрали какво става тук. Така че ни остава един единствен път. В каньона…

— Ти си се побъркал. Това е сигурно самоубийство.

— Не мисля. Виждам го като риск — петдесет на петдесет. Бърз преход — навътре и после обратно, преди да са се появили някакви машини.

— Аха, усещам накъде биеш. Ще бъде индивидуална ударна операция, нали? И това ще бъдеш ти, нахлузил бързоходните ботушки и размахал прозрачната си кама. Докато аз седя тук заедно с цялата метална екипировка и чакам завръщането ти.

— Да, нещо подобно имах наум. Можеш ли да ми покажеш някакъв недостатък в плана ми?

— Само един. Няма ли да ти е по-лесно собственоръчно да си пръснеш черепа и да си спестиш всички неприятности?