Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 62

— Да! — изкрещя той и се усмихна иронично. Шансовете не бяха много добри, но бяха единствените, които имаше. И намаляваха с всяка секунда прекарана тук, защото с времето вероятността да се срещне с врага между тесните стени на каньона нарастваше. Той се затича напред в бърз, поглъщащ разстоянието тръс.

Каменните стени на каньона се извисяваха право нагоре; утъпканата земя беше набраздена и изключително неудобна. След почти час бързо тичане той откри, че започва да диша тежко, така че се установи на бърз ход. Продължи така, докато си поеме дъх и пак затича. Миля след миля, каньонът оставаше безличен и еднакъв. Към средата на следобеда стените започнаха да се раздалечават и той попадна в обло разширение сред скалите.

Това беше добра възможност да си почине. Остави отъпканата следа и се изкатери на едно затревено възвишение встрани от нея. Оттук добре се виждаше как пътят прекосява разширението и се изгубва в каньона, който продължаваше от отсрещната страна. Изпи няколко глътки вода, облегна се и затвори очи. След около час сън щеше да продължи. Тъй като на тази височина ставаше доста хладно, може би беше по-разумно да спи през деня, а да върви нощем. Знаеше, че организмът му лесно ще се приспособи към това. У дома, на Хаврк, храната трябваше да бъде събирана през късото лято, за да има достатъчно за дългата сурова зима. Беше изкарвал по четири-пет дни без сън и знаеше, че може да го направи по всяко време. Тревата беше мека, а нишата между скалите беше на завет и огряна от слънцето. Той се намести и моментално заспа.

В определеното време очите му се отвориха и погледнаха към безоблачното небе. Слънцето се бе скрило зад скалите и в сянката ставаше студено. Следата зад него беше все още празна. Намести ножа на хълбока си, отпи малко вода — и продължи напред.

Сега каньонът беше по-широк, но извивките му бяха по-остри и му пречеха да вижда надалеч. На всеки ъгъл забавяше ход и внимателно го заобикаляше — но скоро установи, че така губи твърде много време. Каквото имаше да става — щеше да си стане и той не можеше да го избегне. Налагаше му се да наблегне на скоростта и да се осланя на късмета си.

Земята тук бе преминала в твърда скала, издраскана и издълбана от веригите, но много по-гладка от набраздената пръст в началото. Нагоди се към ритъма на равномерното движения и установи, че напредва добре, а дишането му е силно и ритмично. Почти отпуснато. Без да забавя ход мина покрай поредния ъгъл и застана срещу бойната машина, спряла на няколко ярда от него.