Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 6

Докато даваше поръчката на обслужващия компютър, усети тежестта на погледа му. Когато свърши, тя затвори телефона и рязко се обърна към него.

— Е? Харесва ли ви това, което виждате?

— Извинете ме. Не исках да се заглеждам. Но видях биографията ви в записите. Никога преди не съм срещал някой от Земята.

— И какво очаквахте? Две глави ли?

— Казах ви, че съжалявам. Преди да напусна родната си планета и да полетя в космоса, аз наистина вярвах, че цялата история за Земята е само някакъв религиозен мит.

— Е, сега можете сам да се убедите, че наистина съществуваме, макар и малко хилави. Недохранени обитатели на претъпкана и износена планета. Каквото сме си и заслужили, както бихте казали вие, нали?

— Не. Някога, може би. Но вече не. Сигурен съм, че Земната Империя е била виновна за множество крайности, като тези, за които сме чели в учебниците. Никой не се съмнява в това. Но сега то е вече минало, древна история отпреди хиляди години. Това, което е от по-голямо значение за мен, е съдбата на всички планети, които са били изолирани след Разпадането. Трябваше сам да видя какво се бе случило на някои от тях, за да осъзная в каква безчувствена и жестока вселена живеем. По принцип човечеството изцяло принадлежи на Земята. Може би вие лично се чувствате ощетена, защото пренаселеността и ограничените ресурси са наложили цялостно намаляване на размерите ви. Но принадлежите на Земята — и сте продукт на Земята. Много от нас са по-едри и по-силни от вас, но това е, защото ни се е наложило да се приспособим към жестоки и сурови светове. Но чак когато ви видях, аз осъзнах, че домът на човечеството е все още реалност. — На лицето му се появи крива усмивка. — Дано не ви прозвучи глупаво, — продължи той — но когато ви срещнах, усетих едновременно удоволствие и облекчение. Като дете, което след дълга раздяла открива родителите си. Страхувам се, че не го казвам съвсем правилно. Нещо като завръщане у дома след дълго пътешествие. Видял съм начина, по който човечеството се е нагодило към много планети. Срещата с вас е, по някакъв странен и забавен начин, едно окуражаващо преживяване. Домът ни все още съществува. Много съм щастлив да ви видя.

— Вярвам ви, Карвър — усмихна се тя. — И съм принудена да си призная, че аз също започвам да ви харесвам. Въпреки, че не сте много приятен за гледане.

Той се засмя и се облегна назад, отпивайки от студената напитка, автоматично доставена на масата до него.

— Дайте ми една година и няма да ме познаете.

— Сигурна съм, че е така. Аз съм биоложка, ексобиоложка, така че зная поне на теория какво може да бъде постигнато с помощта възстановителната медицина. Сигурна съм, че след време ще бъдете като нов. Но това е само теория — никога не съм го виждала на практика преди. Ние на Земята не сме богати и не можем да си позволим масивни реконструкции като вашата.

— Това е едно от преимуществата на работата за Фонкулт. Колкото и накълцан да се върнеш, те винаги ще се погрижат да те оправят. Само след няколко месеца зад този шев ще имам ново око.