Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 56

Брайън прегърна Лиа, за да й помогне да се изправи и усети как тялото й трепери.

— Всичко свърши, вече сме в безопасност. Не сме засегнати.

— Ужасно е! Не издържам повече тук! Само насилие, смърт и убийства… — Гласът й секна. Брайън задържа ръката си върху нея.

— Знаехме го и преди да дойдем. Изборът си беше наш. Всичко, което можем да направим сега, е да си свършим работата. Да направим това, което трябва…

Тя блъсна ръката му.

— Лицемерна свиня! Безчувствен и безотговорен — не си по-човечен от парче дърво. Не ме докосвай…

Той се подчини — знаеше, че в момента това е всичко, което може да направи. Беше подготвен за стреса — неговата планета беше сурова и безмилостна, а Лиа идваше от един пренаселен и високоцивилизован свят. Бе принудена да стигне твърде далеч, твърде бързо. Сега се нуждаеше от известно време, за да се възстанови.

Сред дърветата бяха в безопасност, така че единственото, което можеха да направят за момента, беше да останат скрити докато се уверят, че внезапния и смъртоносен конфликт е наистина приключил. Брайън отвори торбата и намери водката. Напълни една чаша и я подаде на Лиа. Тя я пое безмълвно, с все още бледо лице и отпи. Брайън отиде до края на горичката и огледа равнината. Беше пуста и тиха, с изключение на димящите развалини от на танка.

— Какво ще правим сега? — попита Лиа зад гърба му.

— Ще приземя катера. Поне ти да си на сигурно място.

— Май не е много умно да го приземяваме тук.

— Не е. Но нямаме избор. Не мога да те оставя повече при такива условия.

Лиа извади от джоба си малък пластмасов гребен и започна да реше сплъстената си коса.

— Малко е късно за връщане. Не ми харесва, но си спомням, че аз го пожелах. Въпреки възраженията ти. Аз си забърках тази каша, така че по-добре да се науча да си я сърбам.

— Това не е наложително.

— Напротив. Полът ми не е подходящ за нещата, с които се занимават големите силни мъжища, но все още имам гордост. Като се замислиш, сравнена с последната планета, на която бяхме, тази тук е просто място за пикник. Не е ли време да продължаваме?

Брайън разбра, че няма какво да каже. Сега тишината беше единствения възможен отговор. Лиа знаеше какво прави, как се чувства и какви рискове поема. Въпреки цялата си физическа сила, той усети, че решителността й не отстъпва на неговата. Или дори я превишава. Да, тя щеше да се погрижи задачата да бъде изпълнена.

— Искам да хвърля един поглед на този танк — каза той по-късно, когато пламъците бяха изгаснали, а прахът се бе слегнал.

Тя кимна.

— Разбира се. Трябва да има някакви надписи, парчета от облекло, идентификация, или нещо подобно. Кога тръгваме?

— Този път няма „ние“ — поклати глава той. — Единия от нас ще отиде, а другият ще остане тук с радиото, за да изпрати рапорт. Мисля, че е най-добре ти да останеш с радиото. Аз ще взема холокамерата и ще работя бързо. Ще я пусна в автоматичен режим и тя ще заснеме повече от сто снимки за около петнадесет секунди.