Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 29

— Млък! Иди вземи дистанционното. Ще те чакам долу.

Преди да е измислил подходящ аргумент, Лиа вече бе тръгнала надолу по стълбата с голяма торба в ръка. Дали да й заповяда да се върне, а ако откаже, да я вкара насила обратно в катера и да я убеди, че действията й са твърде опасни? Всички тези мисли профучаха през ума му, но бързо бяха засенчени от съзнанието, че нито една от тях няма да свърши работа. Сигурно на Земята наистина са селекционирали ината — всеки път, щом Лиа си наумеше нещо, нямаше сила, която да промени хода на нещата. И така, той се подчини на неизбежното, като дори си призна, че заедно с нея ще се чувства много по-добре, отколкото сам…

Но вече бяха изгубили достатъчно време! Брайън се хвърли към пулта за управление и издърпа от мястото му дистанционния модул, който автоматично се включи. Закрепи го на колана си, прелетя през въздушния шлюз и се спусна по стълбата. Скочи на земята и пръстите му заиграха по бутоните на дистанционното. Чу как люкът се затръшва зад гърба му, а стълбата започна да се сгъва. Затича се.

Лиа не го бе чакала и тъй като добре познаваше способностите му, тичаше с всичка сила. Въпреки това, той бързо я настигна и я грабна без да забавя ход. Когато чу рева на двигателите, се хвърли върху нея, защитавайки я с тялото си. Земята потрепери и върху тях се стовари горещ облак прах. След като корабът отлетя, Лиа се изправи и се закашля, като търкаше очи.

— Безумен дивак! Видя ли как за малко щеше да ни опечеш с това екстремно излитане!

— Е, не съвсем — усмихна се той и се претърколи по гръб. Сложи ръце под главата си и се загледа в отдалечаващия се огнен стълб. Бяха на сигурно място, поне за момента. — Знаех, че мога да бъда бъда извън обсега на двигателите с поне три секунди резерва. И седем секунди за люка… Усещах го!

— Прекрасно! — Лиа с всичка сила го ритна по бедрото. Кракът й отскочи от здравите мускули, но собственият й протест като че ли я поуспокои. Брайън учудено изсумтя, а после скочи на крака. Лиа сладко му се усмихна. — Е, най после се озовахме сами на тази странна планета. И какво ще правим сега?

Брайън понечи да й възрази, но избухна в смях. Тази жена винаги успяваше да го развесели. Той махна двата уреда от колана си.

— Имаш ли нещо метално по себе си? Или нещо в тази торба, което да е от метал?

— Не и не. Подготвих се за тази малка експедиция много внимателно.

— Отлично. Зад онзи гъсталак има малка падина. Иди там и ме изчакай, докато се освободя от тези неща.

Той изтича до кратера, скочи вътре и весело подсвирквайки през зъби, скри двата уреда под металното крило. Готово. Май наистина щеше да им се размине.

Лиа се бе прикрила добре и когато той се промъкна до нея, го попита:

— Не е ли вече време да ми съобщиш какво става?

— Не трябваше да правиш това. Трябваше да си останеш на сигурно място в катера.

— Защо? Той може и сам да си лети, както ти сам доказа току-що. А и две глави са по-умни от една, особено сега, когато си открил туземци. Иначе не би се забързал толкова за Евристичен Езиков Процесор, нали? Във всеки случай, стореното си е сторено. Аз съм тук, а катерът е в орбита. Така, че, какво ще правим по-нататък?