Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 26

Страхът беше почти изчезнал и ловецът също се усмихваше — първо неуверено, а после — широко, като едновременно с това потриваше корема си и издаваше същите звуци на задоволство.

Най-после бе установен контакт.

Седем

Първи контакт

Сега, след като бе установен мирен контакт, целият като че ли страх се бе изпарил от ловеца. Брайън емпатично долавяше това — въпреки, че в началото му беше трудно да го повярва. Мъжът срещу него беше на средна възраст, но реакциите му изглеждаха странно детски. Обзелия го при срещата с чужденеца страх бе надвит от появилото се любопитство. После, вместо да избяга, мъжът бе останал да наблюдава Брайън, дори през нощта. Първо алчност, после отново страх — като че ли не можеше да изпитва повече от една емоция в даден момент. Като дете. В момента той весело бъбреше, изучавайки дрехите и ботушите на Брайън, после шумно отпи от манерката, задъвка изсушените хранителни дажби и отвратен ги изплю. Всичко това бе направено с безусловно и детинско приемане на новата ситуация.

Нямаше дори следа от подозрение, когато Брайън, показвайки му съдържанието на торбата си, нехайно взе ножа си и го прибра в ножницата. Ловецът дори не бе забелязал движението му. Беше твърде очарован от вещите му, за да взима дори минимални предпазни мерки.

Не след дълго Брайън се увери, че културата на този човек е толкова примитивна, колкото и безусловното му приемане на техните нови взаимоотношения. Предметите, които той притежаваше, бяха от каменния век. Върхът на копието му представляваше остър къс от излъскан вулканичен камък, грубо завързан за края на пръта. Ножът на ловеца също беше от камък. Гущеровите кожи, които носеше като дрехи, бяха необработени — това си личеше по миризмата им, а единственото украшение, или нефункционален предмет, който притежаваше, беше череп на влечуго. Тази отблъскваща украса, все още покрита с парчета разлагаща се кожа, бе носена като шлем.

Когато усети, че първоначалното любопитство на мъжа в задоволено, Брайън се опита да общува с него. Почти напълно неуспешно. След като безброй пъти бе посочвал себе си и повтарял името си, а след това — сочил ловеца, издавайки въпросителни звуци, Брайън откри, че мъжът се казва Вжър. Или Вжър — един единствен експлозивен звук без никакви гласни. Той произнасяше „Брайън“ повече като „Бран“, или „Бррн“, също без гласни. И това беше върха на общуването им. Вжър скоро изгуби интерес към думите и отказа да учи нови от тези на Брайън, или да му каже някоя от своите. Кръга на вниманието му беше много ограничен. Когато ожадня, изпразни манерката, като изля повече, отколкото успя да изпие. По-късно, когато огладня, си отряза къс сурово месо от единия бут и, без да обръща внимание на накацалите го мухи, го сдъвка и глътна с шумно задоволство. Брайън реши, че всичко свързано с този човек е много трудно за разбиране.

Вжър беше примитивен и нищо повече. Благодарение на емпатичните си способности, Брайън можеше да бъде сигурен, че той не се преструва. Беше си точно такъв, какъвто изглеждаше — невъобразим и прост примитивен човек от каменния век. И в същото време на тази планета доминираха две воюващи сили, които явно водеха непрекъсната битка, използвайки най-съвършени оръжия. Къде беше мястото на Вжър сред всичко това? Дали не беше някакъв аутсайдер? Бежанец от боевете? Това не можеше да се разбере, освен ако не установи някакъв канал за общуване. Той сам ли беше, или част от някаква общност? И каква трябваше да бъде следващата стъпка?