Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 17

Загледан в пространството, Брайън изчака няколкото дълги минути, делящи го от компютърния сигнал за точния момент на отделянето. И веднага щом на пулта за управление светна зелената лампичка, се хвърли напред извън кораба.

Лиа седеше пред екрана за наблюдение и гледаше падащото му тяло, осветено от пламъчетата на спирачните ракети, докато не се изгуби от погледа й.

Пет

С голи ръце в ада

Брайън падаше в тъмната бездна на нощта. Не усещаше никакво движение, но логиката му подсказваше, че скоростта му се увеличава с всяка изминала секунда. Въпреки всичко му се струваше, че виси неподвижен и самотен в празното пространство, заобиколен от звезди, с тъмния диск на забулената от нощта планета под краката си. Самата планета беше обкръжена с корона от отразена в атмосферата слънчева светлина, по-светла откъм източната страна, където наближаваше изгревът. Брайън знаеше, че въпреки привидната неподвижност лети стремглаво надолу по внимателно изчислена крива, която ще го спусне на точно определено място, малко преди зазоряване. Микрокомпютърът, вграден в гравишута на гърба му, отброяваше секундите, отделящи го от момента на пристигането. От време на време усещаше леки тласъци по ремъците — падането му се забавяше на прецизно отмерени порции, зададени от програмата.

Само благодарение на многогодишния си опит успяваше да запази мислите си спокойни и да превъзмогне надигащия се страх, който би изпълнил кръвта му с безполезен адреналин. Времето за действие щеше да настъпи едва след кацането. Сега беше време за размишления. Той се отпусна и тихо потъна в релаксация, позволявайки на тялото си да се отдаде на безкрайното падане, игнорирайки леките подръпвания на ремъците, които скоро преминаха в непрекъснат опън. Първите следи от сгъстяваща се атмосфера погалиха костюма му. Падането продължаваше.

Внезапна светлина избухна в очите му — слънцето се появи на хоризонта. Той размърда мускулите си; моментът наближаваше. Въпреки, че на тази височина се виждаше изгрев, повърхността под него все още тънеше в мрак. Внезапно светлината бе заменена от всеобхватна сива пелена, а той се вряза в дебелата облачна покривка. Когато излезе от нея, падането му продължи към слабо осветената повърхност.

Дотук добре. Никакви ракети или самолети. Но той осъзнаваше колко са лесни за засичане металните елементи в екипировката му. Възможно бе в момента да е мигаща точка на някой радар, а към него да се насочват ракети. Страшно му се искаше вече да е на повърхността, свободен от издайническия метал. Поклащайки се на ремъците, Брайън погледна между краката си към тревистата равнина, която се приближаваше към него. Знаеше, че пада твърде бързо, но скоростта бе единствената му защита. Ако някъде наблизо наистина имаше радари, той трябваше да се задържи на екраните им колкото е възможно по-малко. Което означаваше, че трябва да пада колкото се може по-бързо, изчаквайки последния момент, за да намали скоростта. Този момент бързо се приближаваше. Повърхността беше съвсем близо — почти под краката му — сега!