Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 16

— Но така ще изгубим връзка!

— Напротив. Непрекъснато ще поддържам връзка с теб.

— Така ли? Тогава сигурно си изобретил и пластмасово радио? — опитът й да се пошегува напълно се провали. В гласа й имаше само загриженост.

— Смятам да използвам тези неща — Брайън издърпа дълго парче оцветен плат от пакета до себе си. Когато постеля тези правоъгълници на земята, ти съвсем ясно ще можеш да ги виждаш от космоса. Веднага щом се озова долу и се съмне, ще ти изпратя съобщение. Ще го правя редовно, за да знаеш какво става докато се придвижвам.

— Опасно е…

— Всичко в тази мисия е опасно. Но няма друг начин да я изпълним — Той върна погледа си на екрана, внимателно огледа образа и накрая почука с пръста си върху него. — Ето тук искам да отида. Близо до мястото, където равнините се срещат с хълмовете. Наблизо има гори, удобни за прикритие. Ако разчетем времето правилно, ще мога да се спусна през нощта и да кацна на зазоряване. Ще се прикрия колкото е възможно по-бързо, а след това ще започна наблюденията си. Ако тези животни са наистина това, което изглеждат, тоест диви местни форми на живот, ще мога да направя следващата стъпка в наблюденията си.

— И каква по-точно ще бъде тя?

— Ще тръгна пеша към една от тези бази…

— Не можеш да направиш това!

— Съжалявам, но се налага. Твърде малко можем да научим за тази война на машини от някакви си диви животни. Най-близките развалини са на по-малко от сто мили от зоната на кацане. Лесен двудневен или тридневен преход. По време на който ще ти изпращам ежедневни съобщения, започващи с „X“. Тази форма не се среща в природата, така че компютърният скенер лесно ще я открие и ще ти я посочи. А сега смятам да поспя. Ще те помоля да ме събудиш един час преди момента на тръгване.

Когато Брайън влезе в шлюза, повърхността на Селм–2 беше забулена в тъмнина. Всичко, от което щеше да има нужда след кацането, се намираше в дебела пластмасова торба, привързана на гърба му. Добре затегнатият гравишут седеше на масивните му рамене. Лиа наблюдаваше как за пореден път проверява всички ремъци на костюма си. От стискане кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Той я погледна и й махна, но точно преди да тръгне, тя се наведе напред и почука по лицевата част на шлема му. Брайън го отключи и отвори забралото. Изражението му беше толкова спокойно, колкото нейното — развълнувано.

— Да? — каза той.

За момент тя остана безмълвна и се чуваше само съскането на кислорода, излизащ от маската под шлема му. После се наведе напред, надигна се на пръсти и го целуна по устните.

— Просто исках да ти пожелая късмет. Ще те видя ли скоро?

— Разбира се. — Докато затваряше забралото, на лицето му се появи усмивка. После пристъпи във въздушния шлюз и затвори вътрешната врата зад себе си; малко по-късно се отвори външната врата и индикаторът до нея светна червено.