Читать «Селяни» онлайн - страница 639

— Заплатиха за служба в четвъртък, то се знае, че след службата веднага ще тръгнат…

Този разговор дразнеше малко Яшо и той се отстрани чак до ниския плет, който отделяше градината от пчелина. Излезе на тясната обрасла пътека и се разхождаше по нея, като от време на време закачаше с глава натежалите и увиснали от ябълки клони.

Беше топла и задушна вечер. Миришеше на мед и ръж, окосена нейде близо до градините. Въздухът беше тежък и спечен. Белосаните дънери на овошките се мяркаха в мрачината като навесени за сушене парцали, нейде край вира заядливо полайваха кучета, а откъм Клембови сегиз-тогиз достигаха жални и проточени оплаквания.

Изморен най-сетне от размисли, Яшо се запътя към дома си, но изведнъж чу като че ли от пчелина някакви сподавени горещи шепоти. Никого не виждаше, но се спря и се заслуша със затаен дъх.

— … да се скапеш дано… пусни ме, че ще викам!…

— … защо си такава проста, мари… защо се дърпаш? Лошо ли ти мисля, лошо ли?

— … па и ако чуе някой. Моля ти се, ребрата ще ми смачкаш… пусни…

Петрек, Бориновият ратай, и Марина, слугинята на свещеника! По гласовете ги позна и се отстрани с усмивка. Но след няколко крачки пак се върна на предишното си място и се вслушваше със странно разиграно сърце. Гъсти храсти и тъмнина ги засланяха, не можеше да ги различи човек, но той чуваше все по-ясно кратки, откъслечни и кипнали от страст изрази, които избухваха като пламъци, а понякога дълго време вреше трескаво, сподавено дишане и боричкаие.

— … такавачка, като моята Ягуша, ще видиш… само ми позволи, Маришко, само…

— … нима ще ти повярвам… да не съм аз такава… ох, дай ми да си събера душата.

Изведнъж храстите зашумяха, нещо падна тежко на земята, но не след много се разклатиха и — пак къси, разгорещени шепоти, тихи смехове и целувки.

— … сън ме вече не лови, само за тебе, Маришо… за тебе, най-миличка…

— … на всяка все същото разправяш… до среднощ те чаках… при друга си бил…

Яшо като че ли внезапно оглуша и затрепера като трепетлика. Вятър се понесе из градината, разклатиха се дърветата и зашепнаха тихо като насъне, от пчелина лъхнаха такива медени благоухания, та чак нещо го стисна под гърдите. Очите му се наляха със сълзи, някакъв трепетен кипеж и нещо тъй приятно почна да го измъчва, че той час по час се протягаше и въздишаше.

— … грижа ме е за нея, колкото за ланския сняг… тя сега с Яшо се е сдушила…

Той дойде на себе си, притисна се до плета и слушаше все по-разтреперан.

— … истина… всяка нощ му излиза… Козеловица ги издебнала в гората…

Свят му се зави и му притъмня на очите. Той едва се задържаше на краката си, а там в шубрака целувките непрестанно мляскаха раздразнително, смеховете и шепотите не стихваха…

— … с вряла вода като на някое куче ще ти попаря главата…