Читать «Селяни» онлайн - страница 629

— Време е вече да тръгвам! — рече Рохо, като стана. Той прегръщаше всекиго, притискаше го до себе си и го целуваше за сбогом. Едва не се разплакаха от жал, а той коленичи, каза късичка молитва, падна ничком и прегърна земята като майка, с която завинаги се разделя.

Ягуша чак се занесе от хълцане, а мъжете крадешком бършеха очи.

И веднага се разотидоха.

Само Антек и Ягуша се върнаха в село, а другите се изгубиха нейде край гората.

— Па пред никого да не казваш какво си чула! — рече след дълго Антек.

— Това ми е работа да търча да разправям по къщите — каза ядосано тя.

— Да пази господ кмета да не се научи — напомни той строго.

Тя нищо не отвърна, само ускори крачките си, но той не се остави да го изпревари, а вървеше отстрани и час по час поглеждаше разплаканото й и ядовито лице…

Месецът отново изгря и висеше над самия път, а те вървяха като по сребриста межда, оградена от разкривените сенки на дърветата. Изведнъж сърцето на Антек затрептя, копнеж протегна ненаситните ръце, той се доближи тъй близо до нея, че стигаше само да посегне и да я притегли към себе си. Но не посегна, не се реши, а и упоритото й и надменно мълчание го възпираше, та само рече хапливо:

— Бързаш, сякаш искаш да избягаш от мене…

— Така си е! Ще ни види някой и ето ти нови клюки.

— Или пък при някой друг бързаш!

— То се знае, нямам ли право! Не съм ли вдовица!

— Виждам, че ненапразно казват, че се тъкмиш за домакиня на свещеник…

Тя се спусна вихром, а сълзите като буйни горещи потоци потекоха из очите й.

XI

По краищата, по песъчливите места и по по-слабите ниви излизаха със сърпове, а тук-там по височините блясваха вече и коси, но в селата, чиято земя беше по-тлъста, още се стягаха и жътвата всеки ден можеше да започне.

Та и в Липци няколко дена след Роховото бягство усилено почнаха да се готвят за жътва. Набързо натъкмяваха ритли и киснеха във вира разсъхнали се коли, разтребваха плевните, та вратите им стоеха разтворени и от двете страни, тук-там из сенките на градините сучеха въжета за снопи и почти при всяка къща със звънтеж клепеха коси, жените бързаха да пекат хляб и да тъкмят, храна. От всичко това наставаше такава шетня и припряност, та селото изглеждаше като да е пред някакъв голям празник.

А понеже от другите села беше надошъл много народ, по улиците и при воденицата кипеше като на панаир, защото най-вече прииждаха да мелят жито, но за пакост водата бе тъй намаляла, та само един камък работеше, а и той едвам-едвам се въртеше. Но народът чакаше търпеливо реда си, че всеки искаше да има достатъчно брашно за жътвата.

Не бяха малцина и тези, които се трупаха пред дома на воденичаря да купуват брашно, разни булгури и дори готов хляб.

Воденичарят лежеше болен, но изглежда, че нищо не ставаше без негово позволение, тъй като викна на жена си, която седеше отвън при отворения прозорец: