Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 94

Ралф Харт й показа ксерокопие на някакъв старинен текст, преведен на немски в долната част на листа. Издекламира го бавно, превеждайки всеки стих:

Когато седя пред вратата на кръчмата,

аз, Ищар, богинята,

съм проститутка, майка, съпруга, божество.

Аз съм истинският Живот,

макар че вие ме наричате Смърт.

Аз съм истинският Закон,

макар че вие ме наричате Престъпница.

Аз съм това, което търсите,

и това, което постигате.

Аз съм това, което разпръснахте

и чиито парчета сега събирате.

Мария заплака, а Ралф Харт се засмя; нейната жизнена енергия постепенно се завръщаше, „светлината“ отново започваше да блести. Най-добре беше да продължи историята, да й покаже рисунките, да я накара да се почувства обичана.

— Никой не знае защо свещената проституция е изчезнала, след като е съществувала поне две хилядолетия. Може би заради болестите или заради обществото, което е променило своите норми тогава, когато и религиите са се променили. Важното е, че подобно нещо повече не съществува и никога няма да съществува. В днешно време мъжете управляват света и думата се използва само като клеймо, а проститутка е наричана всяка жена, която не спазва моралните норми.

— Можеш ли да дойдеш утре в „Копакабана“?

Ралф не разбра защо му задава този въпрос, но веднага се съгласи.

Из дневника на Мария, вечерта, когато вървя боса из Английския парк в Женева:

Не ме интересува дали някога е било свещено, или не, но A3 МРАЗЯ ТОВА, КОЕТО ПРАВЯ. То погубва душата ми, кара ме да губя връзката със самата себе си, учи ме, че болката е награда, че парите купуват всичко и оправдават всичко. Никой около мен не е щастлив; клиентите знаят, че трябва да платят за нещо, което би трябвало да получават безплатно, а това е потискащо. Жените знаят, че трябва да продават онова, което биха искали да дават единствено срещу удоволствие и ласки, а това е пагубно. Много се борих със себе си, преди да напиша тези редове, преди да приема, че съм нещастна, недоволна — необходимо ми беше и все още ми е необходимо да устоя няколко седмици.

Но не мога повече да търпя, да се преструвам, че всичко това е нормално, че е само период, етап от живота ми. Искам да го забравя, имам нужда да обичам — само това, имам нужда да обичам.

Животът е твърде кратък — или прекалено дълъг, — за да си позволя да го изживея толкова зле.

Те са в неговия дом. Не са и в нейния. Не са в Бразилия, нито в Швейцария, а в някакъв хотел — който би могъл да се намира навсякъде по света с безличните си мебели и с онази обстановка, която има претенциите да бъде домашна, а всъщност го прави още по-чужд.

Не са в хотела с красивата гледка към езерото и спомена за болката, страданието, екстаза; прозорците му гледат към Пътя на Сантяго, път за поклонение, но не и за покаяние, място, където хората се срещат в кафенетата, откриват „светлината“, разговарят, сприятеляват се, влюбват се. В момента вали и в този час на нощта никой не минава оттук, но са минавали хора в течение на десетки, стотици години — може би затова пътят има нужда да си отдъхне, да си почине от многото стъпки.