Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 60

Мария се загледа в огъня. Случваше се нещо важно — и то не се дължеше нито на виното, нито на приятната обстановка, а на размяната на подаръците.

Ралф също се обърна към камината. Седяха мълчаливи, слушайки пращенето на пламъците. Пиеха вино и сякаш не беше нужно да говорят, да казват каквото и да било, да правят нещо. А само да стоят тук, един до друг, и да гледат в една и съща посока.

— В моя живот има много непокътнати влакчета — каза Мария след дълга пауза. — Едно от тях е сърцето ми. И аз играех с него само когато другите поставяха релсите, а те невинаги го правеха в подходящия момент.

— Но ти си обичала.

— Да, обичала съм. Много съм обичала. Толкова съм обичала, че когато моята любов ми поиска подарък, се изплаших и избягах.

— Не разбирам.

— Не е и нужно. Уча те на нещо, което и аз самата едва сега открих. Настоящето. Да подариш нещо, което е твое. Да дадеш, преди да поискаш нещо важно. Ти притежаваш моето съкровище: писалката, с която написах някои от мечтите си. Аз притежавам твоето съкровище: вагон от влакче, частта от детството, която не си изживял.

Сега аз поемам върху себе си част от миналото ти, а ти имаш малко от моето настояще. Колко е хубаво!

Изрече всичко това, без да се замисля, без да се учудва на поведението си, сякаш открай време знаеше, че точно така трябва да постъпи. Стана бавно, взе си сакото от закачалката и целуна Ралф Харт по бузата. Той дори не се бе опитал да стане от мястото, където седеше, хипнотизиран от огъня, мислейки вероятно за баща си.

— Никога не съм знаел защо пазя този вагон. Едва днес разбрах: за да ти го дам в една вечер със запалена камина. Сега къщата стана по-приветлива.

Каза, че на другия ден ще подари останалите неща — релсите, локомотива, таблетките, от които се образуваше пушек — на някое сиропиталище.

— Може би сега този влак е голяма рядкост, тъй като не се произвежда повече, и сигурно струва много пари — отбеляза Мария, но веднага след това съжали за думите си. Касаеше се за нещо съвсем различно, за това колко много ни струва понякога раздялата с някакъв предмет.

И за да не каже пак нещо неуместно, тя отново го целуна по бузата и тръгна към вратата. Той продължаваше да гледа огъня и Мария деликатно го помоли да дойде да й отвори.

Ралф стана и тя му обясни, че й е приятно да го гледа как наблюдава огъня, но бразилците вярват в следното суеверие: когато са на гости за пръв път у някого, не бива самите те да отварят вратата на тръгване, защото, ако го сторят, никога повече няма да се върнат в този дом.

— А аз искам да се върна.

— Въпреки че не си съблякохме дрехите и аз не те обладах, дори не те докоснах, ние се любихме.

Тя се засмя. Той й предложи да я закара вкъщи, но Мария отказа.

— Ще дойда утре в „Копакабана“.

— Не го прави! Изчакай една седмица. Научих, че най-трудно е да чакаш, и искам да свикна с това; да знам, че си с мен дори когато не си до мен.