Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 59

— Няма да се качваме в спалнята — каза Мария. Изгаси почти всички лампи, седна на килима и поиска той да седне срещу нея. Забеляза, че в стаята има камина.

— Запали камината!

— Но сега е лято.

— Запали камината! Ти искаш аз да насочвам стъпките ни тази вечер, точно това и правя.

Тя го погледна непреклонно, надявайки се той да открие отново нейната „светлина“. И Ралф я откри, защото отиде в градината, донесе оттам няколко цепеници, намокрени от дъжда, сложи в камината няколко стари вестника, за да изсуши огънят цепениците, и ги запали. Отиде до кухнята, за да си налее още уиски, но Мария го спря.

— Ти попита ли ме какво искам?

— Не те попитах.

— Знай тогава, че човекът, с когото си, трябва да съществува. Помисли за него! Помисли дали той не иска уиски, джин или кафе! Попитай го какво иска!

— Какво искаш да пиеш?

— Вино. Бих желала и ти да пиеш същото.

Той остави бутилката с уиски и се върна с бутилка вино. Цепениците вече се бяха разгорели; Мария изгаси малкото лампи, които светеха, и сега стаята бе сгрявана единствено от пламъците. Държеше се така, сякаш открай време знае коя е първата крачка: да признаеш правото на съществуване на другия, да знаеш, че той е тук.

Отвори чантата си и намери в нея писалка, която бе купила в един супермаркет. Но и всеки друг предмет би могъл да й послужи.

— Това е за теб. Когато я купих, исках да имам нещо, с което да си записвам идеите във връзка с управлението на фермите. Използвах я два дни, работих доста и се изморих. В нея се съдържа част от потта ми, от концентрацията ми, от волята ми и сега ти я подарявам.

Тя постави нежно писалката в ръката на Ралф.

— Вместо да ти купя нещо, което ти наистина би искал да имаш, давам ти нещо, което наистина е мое. Подарък в знак на уважение към човека, който е пред мен, с който го моля да разбере колко е важно за мен да бъда до него. Сега този човек притежава една малка част от мен самата, която му подарих съвсем спонтанно и доброволно.

Ралф стана, отиде до етажерката и се върна с някакъв предмет в ръка, който подаде на Мария.

— А това е вагон от електрическо влакче, което имах като дете. Не ми беше позволено да си играя с него самичък, понеже баща ми казваше, че влакчето било скъпо, американско. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам той да благоволи да сглоби влакчето в средата на стаята, но обикновено в неделя по цял ден слушаше опери. Ето защо влакчето оцеля, но в детството ми то не ми носеше никаква радост. Там горе пазя всички релси, локомотива, къщите, дори и книжката с упътването; защото имах влакче, което не беше мое, с което не играех.

По-добре щеше да е да го бях счупил заедно с всички останали играчки, които съм получавал и за които дори не си спомням, защото стремежът към разрушение е част от начина, по който детето открива света. Този непокътнат влак обаче винаги ми напомня за една част от детството ми, която не съм изживял, защото е била твърде ценна или пък твърде претоварена с работа за баща ми. Или може би защото всеки път, когато сглобяваше влакчето, той се страхуваше да не би да прояви обичта си към мен.