Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 51

— Интересна ли ти е моята история? — попита той, а в гласа му прозвуча нотка на несигурност.

— Бих казала, че е много различна история. Мнозина биха искали да са на твое място.

Ралф поиска да научи повече за Мария.

— Аз мога да бъда три различни жени в зависимост от това какво търсят мъжете. Наивното момиченце, което гледа мъжа с възхищение и се преструва, че е впечатлено от неговите истории за власт и слава. Фаталната жена, която веднага атакува онези, които се чувстват несигурни, и действайки по този начин, взема нещата в свои ръце и мъжете се отпускат, тъй като вече няма за какво да се тревожат. И най-накрая Отзивчивата майка, която дава съвети и изслушва — с вид на човек, който всичко разбира — истории, които влизат през едното й ухо и излизат през другото. Коя от трите искаш да опознаеш?

— Теб самата.

Мария разказа всичко, защото изпитваше нужда да го разкаже — правеше го за пръв път, откакто бе напуснала Бразилия. Накрая откри, че въпреки необичайната професия не й се бе случило нищо вълнуващо освен седмицата в Рио де Жанейро и първия месец в Швейцария. От къщи отиваше на работа, от работа се прибираше вкъщи — и нищо повече.

Когато свърши разказа си, седяха в друго кафене, намиращо се този път в другата част на града, далеч от Пътя на Сантяго, и всеки размишляваше върху съдбата на другия.

— Липсва ли нещо? — попита тя.

— Трябва да си кажем „доскоро“.

Да. Защото този следобед не беше като другите. Тя се чувстваше разтревожена, напрегната поради това, че бе отворила една врата и не знаеше как да я затвори.

— Кога ще мога да видя картината?

Ралф й подаде визитната картичка на агентката си в Барселона.

— Обади й се след шест месеца, ако все още си в Европа. Изложбата „Лицата на Женева“, която включва портрети на прочути и на съвсем неизвестни хора, ще бъде показана за пръв път в една галерия в Берлин. След това ще обиколи Европа.

Мария си спомни за календара, за деветдесетте дни, които оставаха, за опасността, която би могла да крие всяка една връзка.

„Кое е по-важно в този живот? Да живея или да се преструвам, че съм живяла? Да рискувам в този миг, да кажа, че това е най-хубавият следобед, който съм прекарала в този град? Да му благодаря, че ме е изслушал, без да критикува или да прави забележки? Или чисто и просто да облека ризницата на силната жена с особена светлина и да си тръгна, без да казвам нищо?“

Докато вървяха по Пътя на Сантяго и тя разказваше собствения си живот, се чувстваше щастлива. Би могла да спре дотук — все пак бе получила голям подарък от съдбата.

— Ще те потърся — каза Ралф Харт.

— Не го прави! Скоро ще си тръгна за Бразилия. А и няма какво да добавим повече.

— Ще те потърся като клиент.

— За мен това ще бъде унижение.

— Ще те потърся, за да ме спасиш.

Още в самото начало той бе споменал за безразличието си към секса. Прииска й се да му каже, че и тя изпитва същото, но се овладя — и без това бе отишла твърде далеч, по-разумно бе да замълчи.