Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 49

Мария се почувства обезоръжена; не бе приела предизвикателството му. Повярвала бе, че иска само да я съблазни. Забранила си бе да мисли — поне през следващите деветдесет дни, — че на земята съществуват интересни мъже.

— Виждаш ли тази мастика пред теб? — продължи той. -За теб това е само мастика. Аз обаче, тъй като трябва да съм вътре в нещата, които правя, виждам растението, бурите, на които е трябвало да устои, ръката, която го е откъснала, пътуването с кораб от друг континент дотук, миризмите и цветовете, до които това растение се е докоснало и които са станали част от него, преди то да бъде потопено в алкохола. Ако някой ден реша да изобразя подобна сцена, ще нарисувам всичко това, въпреки че след като видиш картината, ще помислиш, че се намираш пред най-обикновена чаша с мастика.

По същия начин, докато ти гледаше улицата и мислеше — уверен съм в това — за Пътя на Сантяго, аз нарисувах детството и юношеството ти, разбитите ти в миналото мечти, мечтите ти за бъдещето, волята ти, която най-силно ме заинтригува. Когато ти погледна картината…

Мария изостави отбранителната позиция, знаейки, че ще й е много трудно отново да я заеме впоследствие.

— Видях тази светлина… въпреки че там бе седнала само една жена, която много прилича на теб.

Отново настъпи неловко мълчание. Мария погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам след малко. Защо каза, че сексът е досаден?

— Ти трябва да знаеш това по-добре от мен.

— Знам го, защото такава ми е работата. Правя едно и също нещо всеки ден. Но ти си мъж на трийсет години…

— На двайсет и девет…

— …млад, привлекателен, известен, би трябвало тези неща да те интересуват и да не ти се налага да ходиш на улица „Берн“, за да си намираш компания.

— Напротив, налагаше ми се. Правил съм секс с някои твои колежки не защото ми е било трудно да си намеря компания. Проблемът ми се крие в мен самия.

Мария изпита мъничко ревност и се изплаши. Сега разбра, че наистина трябва да си тръгне.

— Това беше последният ми опит. Вече се отказах — рече Ралф и започна да прибира пръснатите по земята неща.

— Някакъв физически проблем ли имаш?

— Нямам никакъв проблем. Просто изпитвам безразличие.

Не беше възможно.

— Плати сметката! Нека да повървим заедно. Всъщност смятам, че много хора изпитват същото, но никой не си го признава; хубаво би било да поговоря с някого, който е толкова искрен.

Тръгнаха по Пътя на Сантяго, който се изкачваше нагоре, слизаше надолу и стигаше до реката, после до езерото, после до планините и свършваше някъде далеч в Испания. Минаваха край хора, които се връщаха от обяд, майки с бебешки колички, туристи, които правеха снимки на хубавата яхта насред езерото, мюсюлмански жени, чиито глави бяха обвити в шалове, момчета и момичета, които бягаха за здраве. Всички тези хора бяха поклонници, търсещи митичния град Сантяго де Компостела, който може би дори не съществуваше, а бе само легенда, в която хората имат нужда да вярват, за да придадат някакъв смисъл на живота си. По пътя, изминат от толкова много хора преди толкова време, сега вървяха един мъж с дълга коса, носещ тежка торба, пълна с четки, бои, платна, моливи, и едно момиче, малко по-младо от него, чиято чанта бе пълна с книги за управление на ферми. На нито един от двамата не му хрумна да попита защо тръгват заедно на поклонение, тъй като това бе най-естественото нещо на света, той знаеше всичко за нея, въпреки че тя не знаеше нищо за него.