Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 47

Но какво ли толкова имаше да прави? Да чете досадната книга за управление на ферми. Да се разхожда за стотен път по брега на езерото. Или да разговаря с някого, който бе видял в нея светлина, за която тя не подозираше, и то точно на отбелязаната в календара дата на началото на края на нейния „опит“.

— Какво работиш?

Именно този въпрос Мария не искаше да чува, ето защо бе избягвала да се запознава с мъже, които под някакъв претекст се опитваха да се приближат до нея (което рядко се случваше в Швейцария, като се има предвид дискретността на нейните жители). Какъв отговор би могла да даде?

— Работя в един бар.

Готово. Огромна тежест падна от раменете й и Мария се зарадва на това, което бе научила, откакто дойде в Швейцария: да пита (Кои са кюрдите? Какво означава Пътят на Сантяго?) и да отговаря (работя в един бар), без да се притеснява какво ще си помислят хората.

— Струва ми се, че съм те виждал и по-рано.

Мария усети, че той иска да стигне по-далеч, и вече предвкусваше малката си победа; художникът, който преди минути й нареждаше какво да прави и изглеждаше абсолютно сигурен в това, което искаше, сега отново се бе превърнал в мъж, който като всички останали мъже се чувстваше неуверен пред една непозната жена.

— А тези книги какви са?

Тя му ги показа. Управление на ферми. Неувереността на мъжа сякаш нарасна.

— Работата ти със секс ли е свързана?

Задал бе въпроса съвсем наслуки. Нима бе облечена като проститутка? Така или иначе, трябваше да спечели време. Започваше да се вглежда в себе си, играта ставаше интересна, а и тя нямаше какво да губи.

— Защо мъжете мислят само за това?

Той отново пъхна книгите в чантата.

— Секс и управление на ферми. Две много досадни неща.

Какво? Изведнъж тя се почувства засегната. Как можеше да говори толкова лоши неща за нейната професия? Той не знаеше, наистина, какво точно работи Мария, опитваше се да налучка, но въпреки това тя не можеше да не му отговори.

— Аз пък смятам, че няма нищо по-досадно от живописта. Застинали неща, прекъснато движение, снимка, която никога не прилича на оригинала. Мъртва материя, от която вече не се интересува никой освен художниците, а те самите се смятат за много важни, образовани, различни от другите. Чувал ли си за Хуан Миро? Аз никога не бях чувала за него и това, че веднъж в един ресторант някакъв арабин го спомена, не промени с абсолютно нищо живота ми.

Така и не разбра дали не отиде твърде далеч, защото в това време пристигнаха питиетата и разговорът бе прекъснат. Двамата постояха така, без да разменят нито дума. Мария реши, че е дошъл моментът да си тръгва, а може би и Ралф Харт си мислеше същото. Но на масата стояха две чаши, пълни с онази ужасна напитка, и това бе претекст да продължават да седят заедно.

— А защо ти е книгата за фермите?

— Какво искаш да кажеш?

— Бил съм на улица „Берн“. След като ми каза къде работиш, се сетих, че съм те виждал и по-рано: в онзи скъп бар. Докато те рисувах обаче, не ми и мина през ума: твоята „светлина“ беше много силна.

Мария усети как земята се залюлява под краката й. За пръв път изпита срам от това, което вършеше, въпреки че нямаше никакво основание — работеше, за да издържа себе си и семейството си. Той би трябвало да се срамува, че ходи на улица „Берн“; изведнъж цялото очарование от срещата бе изчезнало.