Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 45

— Стойте така, без да се движите!

— Твърде много искате: животът ми е постоянно движение.

Смяташе, че е произнесла блестяща фраза, но младежът не й обърна никакво внимание. Опитвайки се да се държи естествено въпреки погледа му, който я караше да се чувства неудобно, Мария посочи към прозореца, през който се виждаше улицата и табелата:

— Какво означава „Пътят на Сантяго“?

— Път за поклонение. През средновековието хора от цяла Европа са го изминавали, за да стигнат до един град в Испания — Сантяго де Компостела.

Той сгъна част от платното и приготви четките. А Мария все още не знаеше как да се държи.

— Искате да кажете, че ако тръгна по този път, ще стигна до Испания?

— След два-три месеца. Но мога ли да ви помоля за нещо? Не говорете, скицата няма да ми отнеме повече от десет минути. И махнете този пакет от масата!

— Това са книги — отвърна тя, малко ядосана от заповедническия тон на молбата. Той трябваше да знае, че пред него стои образована жена, която прекарва времето си в библиотеките, а не в магазините. Художникът обаче сам взе пакета и безцеремонно го сложи на пода.

Не бе успяла да го впечатли. Впрочем нямаше никакво намерение да го впечатлява, в момента не беше на работа, щеше да се прави на съблазнителка по-късно, с мъже, които заплащаха добре усилията й. Защо да се опитва да общува с този художник, който може би няма достатъчно пари, за да я покани дори на едно кафе? Един мъж на трийсет години не трябва да носи дълга коса, изглежда смешен. Но защо си мислеше, че той няма пари? Момичето от бара й бе казало, че е известна личност — или това се отнасяше за химика? Погледна дрехите, които той носеше, но и това не й помогна особено; животът я бе научил, че небрежно облечените хора — както беше и в този случай — като че ли имат повече пари от тези, които носят костюм и вратовръзка. „Но защо продължавам да мисля за този мъж? Това, което ме интересува, е картината.“ Десет минути не бяха толкова висока цена за възможността да бъде обезсмъртена на картина. Видя, че той я рисува до наградения химик, и се замисли дали да не поиска накрая някакво заплащане.

— Обърнете лицето си към прозореца.

Тя отново се подчини, без да пита за нищо — което никак не бе характерно за нея. Загледа се в минувачите, в табелата на пътя, представяйки си, че той съществува от векове — път, който е оцелял въпреки прогреса, промените в света, промените в хората. Може би това беше знак, че и картината ще има подобна съдба и след петстотин години ще се намира в някой музей.

Мъжът започна да рисува и колкото повече напредваше, толкова повече тя губеше радостта си и се чувстваше все по-незначителна. Когато бе влязла в това кафене, се чувстваше сигурна в себе си жена, която е в състояние да вземе много трудно решение — да изостави работата си, от която печелеше добре, за да приеме едно още по-голямо предизвикателство — да управлява ферма в родината си. И сега като че ли отново я бе обзело чувството на несигурност, което една проститутка никога не може да си позволи лукса да изпитва.