Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 44

От друга страна, какво правеше този човек с целия безпорядък около себе си в едно толкова скъпо и вероятно с отбрана клиентела кафене?

Отгатвайки мислите й, момичето, което обслужваше клиентите, й прошепна:

— Той е много известен художник.

Интуицията й не я бе излъгала. Мария се опита да запази хладнокръвие.

— Идва тук от време на време и винаги води по някоя прочута личност със себе си. Казва, че му харесва обстановката, че го вдъхновява. Сега рисува пано с хората, които представляват града, поръчано му е от общината.

Мария погледна мъжа, когото рисуваха. Сервитьорката отново прочете мислите й.

— Химик е, направил е революционно откритие. Спечелил е Нобелова награда.

— Не си тръгвайте! — повтори художникът. — Свършвам след пет минути. Поръчайте си нещо за моя сметка.

Сякаш хипнотизирана от заповедта, тя седна на бара, поръча си мастика (понеже не пиеше, единственото, което й хрумна, бе да имитира Нобеловия лауреат) и загледа мъжа, който рисуваше. „Аз не представлявам града, вероятно търси нещо друго. Той обаче не е мой тип“, помисли си тя автоматично, повтаряйки това, което винаги си казваше, откакто бе започнала да работи в „Копакабана“; тази фраза бе спасителният й пояс, доброволният й отказ от капаните, които й поставяше сърцето.

След като си бе изяснила нещата, можеше да изчака малко — може би момичето на бара казваше истината и този мъж щеше да й отвори вратите към един свят, който не познаваше, но за който винаги бе мечтала: нали бе искала да стане модел?

Наблюдаваше сръчността и бързината, с която той довършваше работата си — по всичко личеше, че платното е много голямо, но сега бе сгънато и тя не можеше да види другите лица, нарисувани на него. А ако в момента й се предоставяше нов шанс? Мъжът (решила бе, че е „мъж“, а не „момче“, защото в противен случай щеше да започне да се чувства твърде стара за възрастта си) нямаше вид на човек, който отправя подобно предложение само за да прекара нощта с нея. Както бе обещал, след пет минути той привърши работата си, а през това време Мария се бе замислила за Бразилия, за блестящото си бъдеще и за пълната липса на какъвто и да било интерес от нейна страна към нови хора, които биха могли да осуетят тези планове.

— Благодаря ви, вече можете да станете — каза художникът на химика, който сякаш се събуждаше от сън.

И обръщайки се към Мария, пристъпи направо към въпроса.

— Отидете в оня ъгъл и се настанете удобно. Светлината е чудесна.

Сякаш всичко беше нагласено от съдбата, сякаш беше най-естественото нещо на света, сякаш открай време познаваше този човек или бе сънувала този момент и сега знаеше как да постъпи в реалния живот, Мария взе мастиката си, чантата си, книгите за управление на ферми и се отправи към посоченото от мъжа място — една маса близо до прозореца. Той донесе четки, голямото платно, множество малки шишенца, пълни с разноцветни бои, пакет цигари и коленичи в краката й.