Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 42

„Здравей, как си, не ме ли помниш?“ — щеше да попита младежът. А тя щеше да се престори, че напряга паметта си, и накрая щеше да му отговори отрицателно и да добави, че е живяла цяла година в ЕВРОПА (щеше да го произнесе бавно, за да чуят всички негови колеги), по-точно в ШВЕЙЦАРИЯ (щеше да прозвучи по-екзотично и по-авантюристично, отколкото Франция), където са най-добрите банки на света.

А кой беше той? Младежът щеше да спомене гимназията, а тя щеше да каже „Аха, мисля, че си спомням“, но с физиономията на човек, който не си спомня. Ето как щеше да си отмъсти. Сега трябваше да работи много, а когато бизнесът потръгнеше според предвижданията й, щеше да се посвети на най-важното нещо в живота: да открие истинската любов, мъжа, който я е чакал през всичките тези години, но когото тя все още не бе имала възможността да срещне.

Мария реши да изостави окончателно идеята за написването на книга, озаглавена „Единайсет минути“. Сега трябваше да се съсредоточи върху фермата, върху плановете за бъдещето, тъй като в противен случай щеше да отложи пътуването си, което би било опасен риск.

Същия следобед Мария излезе, за да се срещне с най-добрата си — и единствена — приятелка, библиотекарката. Взе от нея една книга за животновъдство и управление на ферми. Библиотекарката сподели следното:

— Знаете ли, когато преди няколко месеца дойдохте и поискахте книги за секса, се уплаших за съдбата ви. Много красиви момичета биват заблудени от илюзията за лесно спечелени пари и забравят, че един ден ще остареят и вече няма да имат шанса да срещнат мъжа на живота си.

— Проститутките ли имате предвид?

— Твърде силно казано.

— Както вече ви казах, работя във фирма за внос и износ на месо. А ако междувременно ми се бе предоставила възможността да проституирам, нима последствията щяха да са толкова сериозни, ако бях спряла в подходящия момент? В края на краищата да си млад означава освен всичко друго и да грешиш понякога.

— Всички наркомани казват същото: достатъчно е да съумееш да спреш. Но никой от тях не спира.

— Сигурно като млада сте били много красива. Освен това сте се родили и в страна, която уважава своите поданици. Това стигаше ли ви, за да се чувствате щастлива?

— Гордея се, че успях да преодолея всички препятствия.

Дали да не й разкаже? На момичето щеше да му е полезно да научи повече за живота.

— Имах щастливо детство, завърших едно от най-добрите училища в Берн, дойдох да работя в Женева, омъжих се за човека, когото обичах. Правех всичко за него, той също правеше всичко за мен, времето минаваше и дойде пенсионирането. Когато той вече бе свободен да се посвети на всичко онова, за което имаше желание, погледът му стана по-тъжен — може би защото през целия си живот никога не бе мислил за самия себе си. Никога не сме се карали сериозно, нито сме преживявали големи емоционални сътресения, никога не ми е изневерявал, нито ме е оскърбявал пред хората. Живеехме един нормален живот, толкова нормален, че когато той спря да работи, се почувства ненужен, излишен и една година по-късно почина от рак.