Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 108

Църквата беше съвсем празна, когато влезе в нея, и тя се отдаде на мълчаливо съзерцание на красивите витражи, осветявани от идващата отвън светлина, светлината на измития от нощната буря ден. Пред нея се издигаше олтар с празен кръст; кръстът вече не беше инструмент за мъчение с окървавения върху него мъж на прага на смъртта, а символ на възкресението, инструментът за изтезание бе изгубил напълно своето значение и вече не внушаваше ужас.

Зарадва се, че не видя статуи на страдащи светци със следи от кръв и отворени рани — тази църква беше само място, в което хората се събираха, за да се преклонят пред нещо, което не можеха да разберат.

Спря се пред една дарохранителница, в която се съхраняваше частица от тялото на Исус, в когото тя все още вярваше, въпреки че отдавна не бе мислила за него. Коленичи и се закле пред Бог, пред Дева Мария, пред Исус и пред всички светци, че каквото и да се случи през този ден, тя никога няма да промени решението си и ще си тръгне оттук на всяка цена. Даде тази клетва, защото познаваше добре капаните на любовта и способността им да променят волята на една жена.

Малко след това Мария усети как някаква ръка я докосва по рамото и наклони глава, за да докосне ръката.

— Как си?

— Добре — отговори гласът без следа от тревога. -Много добре. Хайде да пием кафе.

Излязоха, хванати за ръце, сякаш бяха двама влюбени, които се срещат след дълга раздяла. Целунаха се на улицата, няколко души ги изгледаха скандализирани, двамата се усмихнаха на чувството на неудобство, което бяха предизвикали, и на желанията, които бяха събудили у хората със скандалното си поведение — защото знаеха, че в действителност и на другите им се иска да направят същото. Именно това беше скандалното.

Влязоха в едно кафене, което приличаше на всички останали, но през този следобед беше различно, защото двамата бяха в него и се обичаха. Поговориха си за Женева, за трудностите на френския език, за витражите в църквата, за вредата от пушенето — тъй като и двамата пушеха и нямаха никакво намерение да се откажат от този порок.

Тя настоя да плати кафетата и той прие. Отидоха на изложбата, тя се запозна с неговия свят, с художниците, с богаташите, които изглеждаха още по-богати, с милионерите, които изглеждаха като бедняци, с хората, които разпитваха за неща, за които тя изобщо не бе чувала. Всички я харесаха, похвалиха я за хубавия й френски, разпитваха я за карнавала, футбола и музиката на страната й. Възпитани, любезни, симпатични, очарователни.

Когато излязоха, той й каза, че вечерта ще дойде в бара, за да се видели. Тя го помоли да не ходи там, тъй като този ден не беше на работа и би искала да го покани на вечеря.

Той прие, сбогуваха се, уговориха се да се срещнат в неговия дом и да вечерят в един симпатичен ресторант на малкото площадче „Колони“, през което толкова пъти бяха минавали с такси, а тя никога не бе пожелала да спрат, за да го разгледа.

Тогава Мария се сети за единствената си приятелка и реши да отиде до библиотеката, за да й каже, че повече няма да ходи там.