Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 107

Все още имаше време, за да реши дали да отиде на срещата, или не; сега трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща. Видя някои вещи, които не беше прибрала в куфарите, тъй като не знаеше къде да ги сложи. Реши, че хазаинът ще се погрижи за тях вместо нея, когато влезе в апартамента и завари домакинските електроуреди в кухнята, картините, купени от един битпазар, хавлиените кърпи и спалното бельо. Не можеше да отнесе нищо от това в Бразилия, въпреки че родителите й се нуждаеха от тях много повече от който и да било швейцарски просяк; тези вещи винаги щяха да й напомнят за всичко, което бе дръзнала да направи.

Излезе, отиде в банката и изтегли всички пари, които бе внесла. Управителят — който също беше минал през леглото й — й каза, че идеята не е добра, тези франкове можели да продължават да й носят печалба, тя можела да получава лихвите в Бразилия. А и ако й откраднели парите, щяла да загуби спечеленото през всичките тези месеци на труд. Мария се поколеба за миг, вярвайки — както винаги, — че наистина искаха да й помогнат. Но след като поразмисли, стигна до извода, че целта на тези пари не е да се превърнат в още повече хартия, а във ферма, в къща за родителите й, в няколко глави добитък и в още повече работа.

Изтегли всичко до последния сантим, прибра парите в малка чантичка, която бе купила специално за целта, и я върза на кръста си, под дрехите.

Отиде до туристическата агенция, молейки се да има сили да извърши намисленото; когато поиска да си смени билета, й казаха, че полетът на следващия ден е през Париж, където тя ще трябва да се прехвърли на друг самолет. Нямаше значение, важното беше да е далеч оттук, докато не е размислила.

Разходи се до един от мостовете, купи си сладолед, въпреки че отново бе започнало да се захлажда, и хвърли поглед към Женева. В този момент всичко й се стори различно, сякаш току-що бе пристигнала и искаше да обиколи музеите, историческите забележителности, най-посещаваните барове и ресторанти. Колко странно, когато човек живее в някой град, винаги отлага разглеждането му за по-нататък и накрая така и не го опознава.

Опита се да се зарадва на това, че се завръща в родината си, но не успя. Опита се да изпита тъга от факта, че напуска един град, който се бе отнесъл толкова добре с нея, но също не успя. Единственото, което успя да стори, бе да си поплаче от страх за самата себе си — интелигентно момиче, което имаше всичко, за да преуспее, но обикновено вземаше погрешни решения.

Помоли се този път решението й да е било правилно.