Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 106

След като свърши службата, отидох при него и му благодарих: казах му, че съм чужденка в чужда страна, и му благодарих за напомнянето, че далеч от очите означава близо до сърцето. И тъй като Бразилия е твърде близо до сърцето ми, днес си тръгвам.

Мария взе двата куфара и ги сложи на леглото; винаги стояха в стаята й в очакване на деня, когато всичко ще свърши. Представяла си бе, че ще ги напълни с много подаръци, нови дрехи, снимки на снега и на големите европейски столици, сувенири от един щастлив период, през който щеше да е опознала най-сигурната и най-щедрата страна на света. Имаше, наистина, нови дрехи и няколко снимки на снега, който един ден бе завалял над Женева, но останалото нямаше нищо общо с представите й.

Бе пристигнала с мечтата да спечели много пари, да опознае живота и самата себе си, да купи ферма за родителите си, да се омъжи и да покаже на семейството си къде е живяла. Връщаше се с парите, необходими за осъществяване на мечтата й, без да се е изкачила в планината, и — което е още по-лошо — продължаваше да бъде чужденка за самата себе си. Въпреки това бе доволна, тъй като знаеше, че е дошъл моментът да спре.

Малцина усещат кога настъпва този момент.

Бе изживяла само четири приключения — работила бе като танцьорка в едно кабаре, научила бе френски, станала бе проститутка и се бе влюбила безумно в един мъж. Колко души биха могли да се похвалят с толкова емоции в рамките на една година? Беше щастлива въпреки тъгата, която изпитваше, а тази тъга си имаше име и то не беше нито проституция, нито Швейцария, нито пари. Тъгата се казваше Ралф Харт. Въпреки че никога не си го бе признала, дълбоко в сърцето си тя искаше да се омъжи за него, за мъжа, който сега я чакаше в една църква, за да я запознае с приятелите си, с картините си, със своя свят.

Хрумна й да не отиде на срещата, а да отседне в един хотел близо до летището, тъй като полетът й бе на другата сутрин; от този миг нататък всяка минута, прекарана заедно с него, щеше да се равнява на една година страдание за в бъдеще заради всичко онова, което тя би могла да му каже, а не го направи, заради спомена за ръката му, гласа му, подкрепата му, историите, които й бе разказал.

Отвори отново единия от куфарите, извади малкия вагон от електрическото влакче, който той й бе дал през първата нощ в неговия апартамент. Погледа го няколко минути и след това го хвърли в кошчето; това влакче не заслужаваше да види Бразилия, било е ненужно и несправедливо към детето, което толкова много го е искало.

Не, нямаше да отиде в църквата; той може би щеше да я попита и ако тя му кажеше истината — „тръгвам си“, — той щеше да я моли да остане, щеше да й обещае всичко на света само за да не я загуби в този миг, щеше да й разкрие любовта си, която тя и без това беше усещала през всичкото време, прекарано с него. Но и двамата разполагаха със свобода, може би никоя друга връзка нямаше да бъде толкова успешна, вероятно тази беше единствената причина, поради която се обичаха — знаеха, че не се нуждаят един от друг. Мъжете винаги се плашат, когато една жена казва „искам да съм зависима от теб“, а Мария искаше да отнесе със себе си образа на един влюбен, всеотдаен Ралф Харт, готов на всичко заради нея.