Читать «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството» онлайн - страница 94

Винех посрещна мълком скъпия си гост, прегърна го, поведе го към най-любимата си стая, седна срещу него, наля коняк и го загледа със съчувствие.

И Матев някак без да иска, изля пред него огорченията си. Винех го изслуша, после взе цигулката си и засвири. И Матев със сърцето си разбра, че никакво значение нямат разните житейски несгоди, че някъде високо над тях господстват спокойствие, доброта и радост.

След като Винех сне цигулката от рамото си, никой от двамата не продума. Матев стана, протегна ръка с благодарност и цигуларят я пое, поведе своя гост към входа и само спря, за да извади роза от вазата и да му я даде с думите:

– За Марта.

И къде да се дене бедният Матев с тази роза? При Марта.

Но Марта се преструваше, че спи, и всички се преструваха, че спят, а Матев не беше от хората, които се влияят от преструвки. Той постави розата в аквариума и влезе в кабинета си. В душата му се стелеха божествените теми на тази позабравена соната от Тартини, която се нарича „Дидона абандоната“. Изоставената Дидона. И пъргавото му перо се подчини на звуците, които той единствен чуваше, и написа баладата за

Нямата цигулка

Хората от това старо градче тъй много уважаваха труда на майстора, който работеше цигулки, че бяха насипали слама по улицата пред дома му, за да не би тропотът на колите да го смущава.

Майсторът правеше цигулки, чиито гласове бяха като разтопени слънчеви лъчи. Най-прочути музиканти свиреха с неговите инструменти и разнасяха славата му. Майсторът чувстваше цигулките като свои деца и вечер, преди да си легне, опитваше струните им, за да им каже лека нощ. А за тези, които вече беше продал, разпитваше, както се пита за близък човек.

Музикантите идваха, отнасяха някоя от рожбите му, той измайсторяваше друга на мястото на тая, която беше тръгнала по света, и тъй живееше, обграден от любимите си цигулки като от послушни дъщери, които той „задомяваше“ винаги за големи музиканти.

И само една от тези дъщери той никога не продаваше. Нея беше правил на младини, когато беше влюбен в едно момиче със светли коси. Затова и лакът на цигулката беше светъл, нещо, което тогавашните майстори не смятаха за проява на добър вкус. А тонът й бе мъхнат и тъмен като гласа на това отдавна мъртво момиче. Когато беше тъжен, майсторът свиреше песните, които бе пяла отдавна-отдавна мъртвата девойка, и му се струваше, че говори с нея.

Но една нощ, по време на страшна буря, която омиташе сламата по улицата, блъскаше капаците на прозорците и караше камбаните на черквата да звънят сами, всред гръмове и мълнии пред вратата на майстора спря каляска с черни коне и от нея слезе най-големият цигулар на света.

Майсторът го посрещна зарадван, повика слугинята да поеме мокрия му плащ и го покани да се сгрее. Но цигуларят не го чу, защото вече беше взел една цигулка и я пробваше. И свиреше на нея тъй, че на майстора се стори, че бурята е навлязла в стаята и светкавиците се мятат обезумели. Цигуларят остави инструмента, изпи чаша вино и засвири на следващия, изреди всички и посегна към светлата цигулка с тъмен тон. Майсторът понечи да го спре, но да се изтръгне цигулката от дългите силни пръсти на музиканта бе равносилно да се ограби плячката от най-страшния разбойник.