Читать «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството» онлайн - страница 92

– До къпиновите храсти? — опитвах се да си спомня мястото, защото съвсем не бях забелязал кога е изчезнала шапката ми.

«До къпините. Утре пак ще има буря. Ще използвам енергията й, за да те взема, а енергията на къпините ще…»

– Енергията на къпините? — недоумявах.

«В къпините има неподозирана енергия. Всичко живо е заредено със страшна енергия. Можеш ли да си представиш каква енергия е нужна, за да разпукаш земята, да се надигнеш, да източиш ствол, да разпериш клони и зеленина, да станеш могъщо дърво, да изсмукваш сокове от почвата и да ги изпращаш на десетки метри височина, да едрееш, да заякваш и да устояваш на стихиите?… А утре бурята ще бъде грандиозна. Ела, преди да започне.»

Когато се събудих на сутринта, всичко ми се струваше сън.

Слънцето грееше предизвикателно. Чисто, празнично небе се изтегляше от край до край.

Отидох на работа. Следите от вчерашната буря бяха заличени, но безпокойството на конете като че не беше преминало.

Лупус ме посрещна радостен, забравил снощната грубост. Сложи лапи на раменете ми, после ме загледа в очите и изскимтя. Потупах го, поиграх с него, но той все проскимтяваше тихичко и аз реших да го взема на разходка.

Възседнах кротка кобила и без да размислям, се отправих тъкмо към мястото, дето вчера вятърът бе отнесъл шапката ми.

А в ушите ми постоянно звучеше една приятна песничка от някакъв славянски автор.

Тия славяни имат забавни хрумвания:

«… Аз след своята шапка ще хукна

и дали ще се върна, не зная.»

Хм. Лекомислено и очарователно.

Ето и къпините, а шапката ми не се вижда никаква. Кой знае къде ли се търкаля… и това ли беше мястото, откъдето хвръкна?

«Тук — обади се гласът. — Тук е, но ела по-късно. Върни коня и кучето. Коне и кучета не са ни нужни. Ела сам. След заник.»

Стоях и се мъчех да мисля. Дали не полудявам?

Странна лудост. Тя, изглежда, е обхванала и животните. Кобилата трепери цяла, а Лупус е залегнал, козината му се е изправила и в очите му се чете ужас.

Постоях доста време, опитах да успокоя и себе си, и животните, после в душата ми отново изникна безгрижната песничка: «Аз след своята шапка ще хукна…».

Върнах се бавно. Оставих коня и кучето, затворих се в кабинета си и реших да напиша всичко, което се случи.

Вече свършвам. До заник има още време.

Обзело ме е някакво весело упорство. Ще тръгна. Ще тръгна сам към мястото, където изчезна шапката ми…

Аз след своята шапка ще хукна

и дали ще се върна, не зная…

… И ДАЛИ ЩЕ СЕ ВЪРНА, НЕ ЗНАЯ…“

Матев прочете разказа и го обзе желанието и той да хукне подир шапката си и да се махне поне за малко от този побъркан дом, от този объркан свят. Но кой ли оставя добрите хора да правят каквото им се иска?

Гръмовен смях се носеше от трапезарията. Там бяха удължили обяда до вечерта. А, значи им е било добре, било им е забавно без Матев? И на какво се смеят? На глупости, естествено. Разбрали, че „грудките“ и „големите цветя“, засадени из полята, които предизвикват недоволството на Барбароса, са всъщност картофите и слънчогледът. Глупости. И кога най-после този риж лъжец ще напусне скромния ни покрив? И кой всъщност го е поканил тук?