Читать «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството» онлайн - страница 95

И той засвири и сякаш застина и заприлича на пеещите ангели в преддверието на катедралата. Опиваше се от звука на цигулката. Свири толкова дълго, че бурята вън стихна и се чуваше пръхтенето на мокрите коне. После притисна до гърдите си цигулката:

– Тази!

Майсторът му говореше нещо, плахо протестираше, но цигуларят остави куп злато на масата, прегърна майстора и отнесе цигулката под разкопчаното си палто.

Майсторът замислено разрови жълтиците, без да ги вижда, и каза на слугинята:

– Може би така е по-добре, Агата. Аз ще умра скоро, нека знам, че е в най-добрите ръце.

– Той ви я грабна като крадец, господарю.

– Много искаше да я има. Той съчинява музика и неговата музика е тъжна. Нима може да свири тъжните си пиеси с весела цигулка? Освен това, той е млад, а на младите се прощава всичко.

И цигулката пое по света да разплаква хората.

Първият, който заплака, бе кочияшът. Музикантът не се стърпя и засвири в каляската, а на кочияша започнаха да му се привиждат домовете, които запали, когато беше на война, майка му, която умря самотна, белият кон, който го спаси от смърт, а после си счупи крака и трябваше да го застрелят…

Следващият бе камериерът в хотела. Той си спомни, че цял живот бе мечтал да види морето, и не само да го види, а да стане капитан и бързата му бригантина да пени вълните край Огнена земя, Добра Надежда, Тасмания, Надветрените острови… а бе принуден да носи чай и закуски, да подрежда стаи и да лъска обувки посред нощ.

На концертите плачеха всички без изключение. Старите дами ронеха сълзи за младините си, младите — за това, че не са се омъжили за любимите си, господата намираха някое затънтено крайче от съвестта си, от гордостта си или от голямото си желание да имат нещо. Само децата не плачеха. Защото бяха невинни. Възрастните мислеха, че са твърде малки, за да разбират.

Дотогава всички се прекланяха пред цигуларя. Сега започнаха да го боготворят. Монарси отваряха пред него дворците си, банкери — касите си, красавици — сърцата си.

Но цигуларят имаше една голяма слабост. Беше картоиграч. И една нощ проигра всичко. Последният му залог беше цигулката. Спечели я най-богатият колекционер на музикални инструменти. Всъщност той с тая цел бе започнал играта. Колекционерът събираше цигулки, а след това плащаше на известни музиканти да му свирят с тях.

И тъй, той повика най-големите цигулари, за да им покаже новата придобивка на колекцията си. И цигуларите започнаха да изпробват цигулката един след друг, но тя бе занемяла. Вместо мъхнатия тъмен глас, който трогваше и най-суровите хора, се чуваха звуци, които напомняха хълцане и стонове. Студена пот обливаше тези, които слушаха, а колекционерът пресипнало шепнеше: