Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 227

Това беше изненадващо, като се имаха предвид всичките проверки, с които се беше сблъсквал на други места. Може би беше така, понеже привилегията да работи тук — както с мютите, избрани да работят като пощальони — означаваше, че сигурността не е проблем. Както Симънс беше казал на Джоди и Келсо, никой трекер със здрав разум не би си изиграл такъв мръсен номер. Каквато и да беше причината, това беше добре дошло за Стив. Мръсният номер щеше да дойде по-късно. И щеше, да направи живота на ренегатите, които съставяха първоначалната работна сила, тежък, но на Стив му беше трудно да ги съжалява. Без да знаят кой е той, те се отнасяха към него със същото презрение, като към всеки мют. А когато разбраха, че е по-умен от тях и може да изпълнява задачите, за които бяха събрани те, направиха всичко, за да му вгорчат живота.

Стив мина през арката с ведрата в ръце и огледа двора. Сега беше обърнат с гръб към северната стена. Отляво бяха квартирите на живеещите тук динки. Пред него бяха различни дървени сгради — кухня, пералня, баня, склад за дрехи и постелки — обслужвани от мюти. Покрай стената вдясно бяха разнебитените останки от сградите, някога използвани от кавалеристите, в които сега живееха мюти. Зад тях, в най-северозападния ъгъл, беше бунището.

Двете дълги спални помещения, в които сега бяха затворени ренегатите, бяха едно до друго успоредно на западната стена. Бяха отделени от помещенията на мютите с петнадесет метра чакълена ивица, в която бяха забити четири кола — на тях връзваха робите за допуснати малки нарушения. От време на време биеха непокорните с тояги, но обикновено просто връзваха нарушителя за цял ден. „Престъпленията“ най-често бяха неоказване на достатъчно уважение към минаващ майстор на желязо.

Имаше една друга, още по-важна постройка — караулното помещение. Това беше първата постройка, която виждаше посетителят, когато влезеше през южната порта, и се намираше на откритата площ, която се използваше като парадна. Караулното помещение беше в дъното на това открито пространство, а покрай източната му стена имаше пивница за долните чинове — там те можеха да се срещат с близки и роднини, а пътуващите търговци можеха да предлагат стоките си. Подобна сграда покрай западната стена предлагаше друга форма на разтоварване, която Стив никога не беше срещал в институционализирана форма. Кадилак му беше казал, че това е публичен дом с половин дузина жени на свободна практика. Цялата работа с пари и търговска дейност, която поддържаше обществото на майсторите на желязо, беше съвсем нова концепция и Стив трудно можеше да я разбере. Идеята да работиш, за да спечелиш пари, които даваш на човек, когото след това да укориш в лошо поведение, му се струваше доста странна.